Нощен ездач

Вождовете стояха целите омотани във вериги и мълчаха. Само го гледаха. После Мамантай рече: „Ти се мислиш за голям вожд, Ритнато Пиле. Смяташ, че добре си направил. Белите те хвалят и си се възгордял. Не си Ритнато Пиле ти, ами същинска умряла самка, просната на слънце и подута като мърша. Индианците трябва да умират заедно, но ти няма да умреш с нас. Ще умреш сам, Ритнато Пиле. И ти умираш сега, защото лошият вятър е в теб.“ Черните камшици изплющяха и фургоните тръгнаха към кръстопътя Кадо. Войниците си отидоха, а той продължаваше да гледа подир отдалечаващите се фургони.

Има много неща на тоя свят, за които човек може да мисли, и ето ви едно от тях. Туй де, което стана с Ритнатото Пиле. Постоя той, постоя, вперил поглед в далечината, сетне отиде в шатрата си, долу, край Каш Крийк, близо до Сил. Разправяха, че просто седял, без да вижда нищо наоколо и без да продумва. Хапвал нещо, ама не му било сладко. Не вдигал очи от земята. Стоял тъй четири дена, а на петата заран се гътнал и умрял. „Направих каквото трябваше — казал за последно. — Приех ръката на белия човек.“ И опнал петалата. Нямало никакъв белег по него, бил мъж в силата си.

Ама знае ли човек! Някои разправят, че когато фургоните спрели извън Сил, Мамантай взел да се моли и направил магия, та Ритнатото Пиле да умре. Сетне сам предал богу дух, защото бил направил магия на човек от своето племе. Пък може и сърцето му да не е издържало. А нищо чудно и сърцето на Ритнатото Пиле да се е пропукало като кремък, хвърлен в огън. Знае ли човек! Но е нещо, над което може да се помисли.

Когато отведоха индианците от Сил, беше май и ние с Минго наново поехме пак бизони да бием, ала тази година не ни провървя. Просто нямаше. Хората разправяха, че индианците затова били толкова зли, щото ги нямало бизоните. Прехранвали се с това, което им подхвърляло правителството, но то не достигало. Взехме каквото можахме и се вдигнахме за Оклахома. Чухме, че в Бразос имало бизони и че ги биели момчетата на Чарли Харт, та затуй потеглихме натам, а после и нагоре по Пийс Ривър. Направихме всичко каквото можахме, но времето на бизоните си отиваше. Минго се промени, не можеш го позна. Видеше ли бизон, направо лудите го хващаха. „Мътните те взели — викаше, а очите му святкаха, като да беше трескав. — Мътните те взели! Кво чакаш бе, кентъкско копеле!“ И нападахме. Нямаше значение ден ли е, нощ ли е, той връхлиташе. Виждал съм го, залезе слънцето, няма светлина да се премери човек, ама той пак хаби патроните, а сачмите на шарповете на чорба бяха станали. Две унции вървеше тогава куршумът и барутът. „Минго — викам, — това си е жива разсипия!“ „Гърленцето ще ти прережа!“ — ревваше оня и после цяла вечер не продумваше.

Напуснахме Бразос и поехме към Канзас. „На север има бизони“ — вика ми Минго. Минават си дните, а ние ще зърнем я някой взел-дал от старост, я някоя и друга самка. А по земята се белнали едни кости — не ти е работа! Накъдето се обърнеш, бяло като солници. И хрущят ли, хрущят под колелата на каруците. Стигнахме Додж Сити, а там — камара от кости. Пришълците ги събрали и ги докарали за продан. На изток ги изкупували за тор, та да подхранват с нея излинялата земя. Цял Санта Фе беше заринат с кокали — таквоз чудо не бях виждал! И сега имаше хора в Додж Сити, ама не беше като преди. Кибичеха и нямаха нито грош, всичко бяха пропилели. Пълно беше с кокалаци и изпаднали ловци. Та бяхме в Додж Сити, а Минго взе нещо да не се отделя от бутилката. „Няма ти бизоните — ще рече. — Мътните ги взели, следващото, дето ще изчезне, е уискито! Не е място това за бял човек!“ А пък сушата още не беше настъпила, поне докато бях с Минго.

Мотаехме се из Додж Сити, когато се разчу, че в Санта Фе плащали добри пари, за да се озаптят Денвър и Рио Гранде, та да мине линията натам, където Арканзас излиза от планината в Колорадо. Минго рече да се стягаме за път. „Не — викам му, — никъде не тръгвам да стрелям и да убивам хора! Дори и за железницата да е, пак няма да стане!“ „Аз четири години съм убивал за правителството — сопна се Минго, — а щом съм убивал за правителството, не виждам защо да не убивам и заради някой друг! Па било и за едната му железница!“ Аз обаче отказах, той отиде, а аз го чаках в Додж Сити. Когато се върна, донесе пари. „Линията ще е на Санта Фе — рече, — а отклоненията — на ирландците.“