Нощен ездач

Пет години изкарах тъй. Живеехме, както ни е по сърце. Нямах от какво да се оплаквам. И на сърцето, и на душата ми беше леко, както никога при оная мъка и съсипия от работа не ми е било. Сигурно и досега щях да съм там, ако не бях се поболял, и то много тежко. Беше през лятото на деветстотната, живеехме в планините, ама като че ли нещо си беше отишло от мен. За нищо не ме биваше. Абе просто ръка не можех да вдигна, като че ли цялата ми сила се беше стопила. Седях на земята и гледах небето — изтъняло и синьо над планините. Сетне ме удари треската. Свали ме и си рекох: Уили Праудфит, няма да те бъде. Тъй си рекох и думите прокънтяха в главата ми като камбана. Помислих си обаче, че и други са умирали, вземайки от живота и най-хубавото, и най-лошото, и пак си рекох: Уили Праудфит, ти не си по-лош от другите. Но треската ме повтори и тогава вече си казах: Ще умреш, и то в далечна земя.

Индианците направиха каквото можаха. Дадоха ми да пия цяр — беше нещо горчиво и черно от различни билки, но не ми помогна. Изгарях отвътре, лежах и всичко ми се виждаше различно. А треската ме носеше на пристъпи. Индианците се отнасяха добре с мен. Повече от това, здраве му кажи! Но бог ми беше пратил тежка болест, затова си рекох: Уили Праудфит, ще умреш.

Да, но знае ли човек какво му е писано? Мнозина несретници и окаяници са видели щастието с очите си и пак не са го познали. Като слепеца, дето вдига лице към слънцето, ама не знае, че това е слънце. А мен господ ме благослови и съм му благодарен.

Индианците разбраха, не бера душа досущ като някое посечено из корен дърво на слънцето. „Братко“ ми викаха, че и име ми бяха дали, и направиха всичко, дето беше по силите им. Построиха отделна къща, стъкнаха огън, настаниха ме там и се заеха да прогонят злото от мен. Мъчиха се не един ден. Седяха, лицата на някои от тях бяха покрити с маски от кожа и целите изрисувани, размахваха пред лицето ми орлови пера, за да примамят злото навън, слагаха ми нещо на главата, на краката, на коленете и на гърдите, някаква смес, към която добавяха и малко царевично брашно. Друг път ми посипваха главата с пясък или пък ме миеха с пяна точно като сапунената, но от билки, и ме подсушаваха с царевично брашно. Хвърляха една подир друга в огъня борови клонки и разни треволяци, за да им дишам миризмата, ама аз бях толкова зле, че хич не ми беше до това. Понякога правеха по пода рисунки от цветен пясък с пера, синци и какво ли не още и пееха, и викаха, за да прогонят злото. Набутаха ме и в една от онез къщички, дето човек се поти, големи колкото да легнеш в тях, пълни с мръсотия и пясък и целите изрисувани, а наместо врата — еленова кожа виси. Но трябваше да е кожа на елен, убит с голи ръце, а не застрелян или заклан. Та сложиха ме там и нажежиха до червено камъни, за да се изпотя. Веднъж ми се стори, че цяла нощ танцуваха и пяха голи и доколкото си спомням, от главата до петите намацани с бяла боя, а вътре гореше буен огън.

Но треската отново ме сграбчваше и се мятах като в някакъв сън. Потъвах в мрака, а нямах за какво да се заловя. Пък и не ме беше еня! Идва и такъв момент, когато човек за нищо не го е грижа. Измъкнаха ме навън и ме положиха на земята. Беше нощ. Усещах, че си отивам. И като нищо можех да си отида, знае ли човек. И тогава точно го видях… Видях един дълъг път да се вие надолу по някакъв хълм, а наоколо — навред зелено. Сочна трева и дървета — кленове, брястове и какви ли не още. Бях на пътя и крачех по него. Целият горях и умирах от жажда. Зелен край беше, с прохладни сенки, ама и огънят не ме пущаше. Слязох от хълма и видях навътре в долината къщи, покриви и зелени дървета. Кривнах и се озовах пред малка бяла черквица с една камбана и зелена морава отпред. Край нея течеше поток. Зърнах го, затичах се и като куче потопих глава във водата, за да угася огъня, дето ме изгаряше. Не гребнах с ръка, не! Бухнах лице във водата и тутакси ми олекна. Хладно ми стана отвътре, а и се напих до насита.

Не зная след колко време съм дигнал глава. Там, до потока, седеше едно момиче и ме гледаше. Отворих уста, ама звук не излезе от нея. Като че ли думите бяха твърде големи, за да се изтърколят.

Подир това сънят, ако е било сън де, си отиде, а аз тъй и не продумах. Не знам колко съм лежал, но когато се съвзех, беше утро, сиво и мрачно, защото валеше, и треската си беше отишла. Лежах, а главата ми ще се пръсне от всичко, що го бях видял насън. Въведоха ме пак вътре и преди да падне нощта, успях да хапна нещо, като този път стомахът ми го задържа. Върна ми се и силата. Не изведнъж, ама се върна. През цялото време си мислех за онова, дето ми се беше явило — за черквата, за зелените дървета и потока. Бях го видял, знаех, че съм го видял, но не можех да определя къде се намира. Но после разбрах. Това беше пътят за Тибс в Кентъки, където бях прекарал детството си, и черквата на завоя. Не бях ходил там, откак тате напусна щата и замина в Арканзас, когато се вдигна войната и него взе да не го свърта на едно място. Видях ги като на длан и си рекох: Там ще вървя.