Нощен ездач

Стигнах планините. Такива планини не сте виждали! Аз поне не бях. Не приличаха нито на арканзаските хълмове, нито пък на тия тук, в Кентъки. Ония места са открити и високи, а планините са се дигнали още повече над тях. Беше юни, когато ги стигнах, и навред се виждаха цветя. Такива другаде не знам да има. Серей с венче като от чисто злато, а по земята — дребни като парички цветенца. Накъдето и да се обърнеш — пред очите ти все кактуси аленеят. Ама не миришат пущините! Много са красиви, да им се не нагледаш, но завреш ли си носа — мирис никакъв!

Поех нагоре. Там имаше само кедри, хвойна и шубраци, дето за нищо не ги бива. Качих се по-нагоре, а там — едни пинии, сетне тръгне дъб, ама нискорасляк. А още по-високо — големи борове, брадва не видели. Погледнеш надолу, а земята в ниското се опнала — край няма. Пръстта й — с цвят на слънчево небе. Дигнеш очи към върховете — сняг стои, а слънцето се белнало през него като върше на облак през лято. Вятърът бръсне по снега и лицето ти се смръзва, а слънцето грее, та се къса.

Обикалях аз по тия места, без изобщо да питам за пътя. Виждах хора да идват и да си отиват от Санта Фе, сетне никого повече не видях. Сегиз-тогиз из планините срещах индианци я на кон, я застанали нейде. Правех им знаци, те ми отвръщаха, но за пътя никого не питах. Там човек може да броди, а на един изстрел разстояние да има индианци, и пак няма да го разбере. Пък едни къщи имат — досущ купчина кал, на могила приличат. Хогани им викат. Застуди ли се, или пък суша когато настане и тревата изсъхне, преместват се и строят нови.

Лятото изкарах високо в планините. Като захвана студ, се смъкнах надолу и си построих къща като индианските, само че моята на юг гледаше, а задната й страна опираше в една канара. Къщите на индианците гледат само на изток. Такава им е вярата. И навес за понитата направих. Там и преживях зимата — далеч от земята. Човек все ще изкара някак, стига да има пушка като мен, пък аз и капани залагах. Сегиз-тогиз купувах от индианците жито. Два-три месеца обаче жива душа не срещнах, но и не ми липсваше. Исках да отида там и бях отишъл. Човек понякога не може да разбере защо и как го ръководи бог и направлява стъпките му. Живеех там, а знаех, че долу, в ниското, има хора. Ставах, лягах и изобщо не броях дните. Знаех, че в страната има война и смърт, че народът се избива и брат срещу брата се е изправил. Умираха хора и лягаха в земята, по която доскоро бяха вървели и дишали също като мен. И никой от тях не проумяваше причината.

Един господ я знаеше. Замислих се за силата на злото, дето го бях видял през живота си. И дето го бях правил, ако трябва честно да си говорим. Всички го правим, кой повече, кой по-малко, ама човек трябва да се замисли за това.

Види се, главата ми беше пълна с какво ли не. Понякога ми се явяваха като на длан, и то изведнъж, всяко едно нещо и всеки един човек, дето съм познавал. Не знам как, ама ставаше. Всичко заедно, сякаш живееш, а времето е спряло. Не го доумявам това, нямам думи да го опиша, ама тъй си беше, бог ми е свидетел! И то е наистина нещо, над което човек може да се замисли. Сетне се чувстваш някак чужд и вече не е същото.

Дойде лятото, снегът се стопи и аз отново се упътих към високите планини. Видях, че и индианците потеглят. Направиха ми знак и тръгнах с тях. Имаха овце и понита, та отиваха там, дето тревата е хубава. Един-двама знаеха нашия език, е, не добре, ама го поназнайваха. Кажи-речи, цяло лято изкарахме заедно. После тревата изсъхна, дойде време отново да поемаме, поканиха ме и аз пак тръгнах. Ако иска, човек може да отиде. Аз поне съм го правил. Нито те имаха нещо против мен, нито пък аз. Стегна студ, отправиха се те към равнините, а с тях и моя милост. Помогнаха ми да си построя зимна къща като техните, натъркаха с жито гредите за късмет и пръснаха и по пода, като баеха нещо по тяхному, та животът в къщата да бъде хубав. Хвърлиха шепа и в огъня, който ми бяха стъкмили под отвора за дима, и пак рекоха нещо. После наготвиха, седнахме на пода върху овчи кожи и ядохме като равни. А накрая по техния обичай свиха цигари от люспи на семе и тютюн и дълго седяхме и си бъбрихме. Точно както по сечене на дърва тук, когато на хората им е леко на душата.