Нощен ездач

— Не само горчилка ще трупаш, ами и имота си ще загубиш — забелязва веднъж племенникът. — Таз година не я бива, цена ли е това? — Отваря очи и замахва с яростно неодобрение. — А ти твойто си знаеш.

Уили Праудфит не отговаря.

— Ще го загубиш и още как — продължава племенникът и в гласа му се долавя нотка на отмъстителна наслада, сякаш много отдавна е чакал точно този момент. — И тогаз какво ще правите, и ти, и Дели? Ами Сиси?

— Каквото е рекъл бог — отвръща бавно другият. — Каквото и преди.

— Да-да! Ще превиваш гръб над чужда земя, това ще правиш! И по-добре ли ще ти бъде, чичо Уили?

Известно време Уили Праудфит мълчи. Лежи и се взира почти с удивление в шинделите между гредите на покрива. Най-сетне отвръща:

— Не казвам, че ще ми е по сърце чужда земя да работя, пък чиято и да е тя.

— Няма да ти е по сърце, ами! — и яростното тържество в гласа на племенника се засилва. — Нали и аз това викам! Колкото на тате му беше добре. Петнайсе години аргатува. Загуби си земята и петнайсе години аргатува! Докат не умря. Няма, хич няма да ти се хареса, чичо Уили.

Мън вече знаеше, че имотът е ипотекиран. Уили Праудфит му бе казал, че го купил при първото си връщане от Запада преди около десетина-дванайсет години и тъй и досега не успял да го изплати. От известно време едва свързвали двата края. „Хубаво беше в плодородните години да се погрижа за това — бе рекъл той — ама аз колкото можех да заделя, все в къщата отиваше. Трябваше да живеем в колиба, дордето не изплатя земята до педя. Ама исках Дели да си има дом, че то жените са си такива. Тя, жената, обича да си има дневна. Пък и за децата мислехме. Тъй гласихме всичко, че и за тях стая да се намира. Бог обаче не ни дари с деца. Е, да, Сиси и Силвестъс, ама те не са наши.“ А след малко бе добавил: „От някои неща бог ми е дал повече, отколкото може да иска човек. Ама изглежда, че едно дава, друго взема, та да се знае, че той е господарят.“

Друг път, излязъл от дългото си мълчание, бе казал:

— Едно време човек можеше да иде на Запад и да си купи парче добра земя. Както баща ми напусна тази околия през шейсе и първа и отиде в Северен Арканзас. Тогаз на човек му беше просторно пред очите.

— Разправят, че и сега можело да идеш в Оклахома — беше се намесил племенникът.

Да, ама хубавата земя е вече разграбена!

— Тогава мога да отида някъде и да се хвана на работа — бе продължил племенникът. — Стига съм квасил с потта си нивата.

— Защо ли не отида в Оклахома — бе подхвърлил Уили. — Тъй де, все още не съм престарял.

Мън си спомни как и доктор Макдоналд, застанал насред килията си, беше казал, че ще се махне и ще отиде на Запад. Че там земята не миришела като в затвора. И когато разбра, че делото е приключило и че Макдоналд е оправдан, отново си спомни точно тези му думи, произнесени в килията. Когато Уили Праудфит му каза: „Докторът е свободен“, Мън изведнъж се почувства предаден и безкрайно самотен. Сега доктор Макдоналд щеше да замине заедно с Корделия. Щеше да отиде на Запад и да го зареже тук сам. Ала бързо се отърси от това усещане. „Чудесно. Наистина е чудесно!“, успя да прошепне той през скованите си като туткал устни.

Отърси се, но само за миг, защото когато същия следобед легна край потока и се сети, че оня ще замине завинаги, отново с възмущение изпита усещането, че е предаден. Видя ясно, сякаш наяве, Макдоналд и застаналата до него Корделия — сложила ръка на рамото му, както имаше навик да прави, — докторът стоеше, озъбен в онази същата усмивка, която се излъчваше сякаш от тайното му и несподелено от никого познание, а зад него, ширнала се като на изглед, обляна в слънце равнина или пък — защото картината непрестанно се менеше в съзнанието му, докато се мъчеше да си я представи — синият простор на Тихия океан. После всичко изчезваше. Докторът, казваше си той, ще остане тук, докато нещата се уталожат. Не, той не е човек, дето ще остави приятеля си в беда! Не би заминал, ако има някаква възможност да му помогне.

А това все пак е нещо. В крайна сметка обаче фактът си беше факт — доктор Макдоналд щеше да замине. Дори докато стоеше в килията си и му обясняваше „Ще взема да свикна с тази воня“, той все още можеше да се хване за нещо и да види пред себе си някакво бъдеще. То бе заложено в самия него. Силвестъс в своята злоба и отмъстителност също имаше бъдеще далеч оттук, може би в Оклахома или на работа в града. Уили Праудфит, който вероятно щеше да загуби земята си и всичко на нея и вече минаваше петдесетте, все пак можа да легне тогава на верандата и да рече: „Все още не съм престарял.“ А колкото и да упорстваше, Мън не можеше да стигне в мислите си по-далеч от настоящето, защото не носеше в себе си живеца на бъдещето, същинския зародиш на живота. Той се бе свил и загинал като току-що покълнало житно зърно, което дъждът е изровил от хълма и оголил на слънчевия пек.