Нощен ездач

Мън забеляза, че понякога се отнасяше с Уили като с дете, с някаква закачлива и покровителствена нежност. Ала сигурно беше най-малко двайсет и пет години по-млада от него. Изглеждаше дребничка, досущ момиче, като се изключат налетите й гърди, от които памучната рокля още малко и щеше да се пръсне. В никакъв случай нямаше трийсет, а изглеждаше и по-млада, освен когато потънеше в себе си и макар да продължаваше да шета из къщата, черните й очи като че ли се затваряха за всичко, което я заобикаляше. Сякаш беше приела нещо от сериозността на мъжа си, подобно на преждевременно развито дете, което обикновено общува с по-възрастни от него или пък често е само. Беше чевръста жена с пъргави ръце, които си знаеха работата толкова добре, че дори и когато тя изпаднеше в някое от особените си настроения, те продължаваха да я вършат, сякаш живееха свой собствен живот. Ала от мястото си край потока Мън понякога я виждаше как изведнъж се изправяше, докато работеше в малката градинка, облягаше се на мотиката, при това не за минута-две, а за доста време, и се взираше надолу към долината. В началото реши, че го прави от умора, но когато дойдеше време за вечеря, тя бе също тъй чевръста, както и заранта, готова всеки миг да се усмихне. Веднъж слезе от скривалището си на зъбера и предложи да й помогне в градината, но тя отказа — просто се намирала на работа, защото в това хубаво време било грехота да стои в къщи, пък той трябвало много да внимава.

Предложи и на Уили да му помогне на нивата, но получи същия отговор.

— С тази брада никой няма да ме познае — настоя Мън. — Че то и аз дори не мога да се позная, като се гледам в огледалото.

— Не, не! — отсече Уили Праудфит. — Няма смисъл да дразним хората. Като не им се навираш много-много в очите, ще свикнат по-лесно с мисълта, че си тук. Ще го знаят, но няма да умуват. Някои вече са разбрали и просто ще свикнат. Излъгах ги, че си мой познат от Ню Мексико, че си нещо болнав и си дошъл да се позакрепиш. Казах им, че името ти е Баркли. Едно време познавах един Баркли, дето…

— Мога да отида другаде — предложи Мън. — Ще взема да ви докарам някоя беля.

Уили Праудфит поклати глава.

— И дума да не става! Никъде няма да ходиш! Още повече че си приятел на доктора. Помня първото събрание в Бардсвил. Бях там и те слушах какво говореше, даже си рекох, ей такъв човек ни трябва на нас! Никъде няма да ходиш и толкоз!

— Ще си навлечеш някоя беля с мен! Рано или късно ще ме погнат.

— Дордето съм жив, човек от дома ми те няма да вземат! — отвърна оня и поклати глава.

Ала все още не го търсеха. Седмици вече бяха минали от онази заран, когато излезе през задния вход на хотела, огледа уличката с обезумели очи и щом се увери, че няма никого, се втурна към конюшнята. Както и преди, по коридора нямаше жива душа. Истинско щастие. Качи се в плевнята и се зарови в сеното. Часове наред лежа там с кърпа на лицето, за да се предпази от прахоляка, бодливото сено се бе превърнало в легло от ножове, потта, която струеше от усилията да не мърда, обливаше тялото му, а гърлото му беше пресъхнало от жажда. Сигурен беше, че през деня войниците на два пъти идваха да го търсят. Отдолу долитаха гласовете им — многобройни, важни и възбудени, но приглушени от пластовете сено.

Късно през нощта реши да излезе и да си опита късмета. Знаеше, че няма да може да издържи така и ден повече. До това време вероятно си бяха помислили, че е успял да се измъкне в навалицата. Оставаше му единствено надеждата, че освен негъра пазач друга охрана в конюшнята няма да има. Лежеше неподвижно в сеното и си мислеше за него: как ще види очите му да се разширяват от удивление така, че само дето няма да изхвръкнат, как ще зине, за да извика. И в същия този миг кафеникавото лице и устните, които щяха да се разтворят, за да се жлътнат старите, изпочупени зъби, станаха толкова реални, че мускулите му се стегнаха, сякаш се готвеше за скок или за удар, пестниците му се свиха, защото знаеха и по свой начин обмисляха и крояха планове, а сърцето му блъсна с неочакван, студен и почти възторжен удар в ребрата.

Не, помисли си той. В никакъв случай! Не! С мъка разгъна пръсти. Чувстваше се зашеметен и някак празен, като човек, който се опомня след немислимо и безвъзвратно деяние, извършено в момент на слабост. Не, няма да го направя, рече си след малко. Не знаеше дали не беше произнесъл думите и на глас.

Не съм ял цял ден и затова съм такъв, реши той.

После предпазливо започна да изблъсква тежкото сено от себе си.

Спомни си, че старият негър се казва Джим. Името му е Джим, рече си.

Пропълзя по стърчащия край на стълбата. Долу мъждукаше слаба светлинка. След малко тя се раздвижи. Пазачът се бе упътил към другия край на конюшнята. Сега коридорът се осветяваше единствено от уличната лампа. Спусна се бързо по стълбата. Нямаше време да се огледа, преди да излезе. Изобщо не го беше грижа какво го очаква там. Като че ли бягаше единствено от негъра с фенера.