Нощен ездач

— Мистър Търпин! — отекна гласът на прокурора.

— Човек не може толкоз дълго да помни — измънка оня. — Не мога да я повторя дума по дума, но ще ви кажа какво долу-горе означаваше…

— Възразявам! — извика Уилкинс. — Показанията са несъстоятелни! Свидетелят признава пред съда, че не може да си спомни клетвата. Ако бъдещето на моя клиент трябва да зависи…

Чукчето отново изкънтя по масата.

— Мистър Уилкинс! — извика съдията.

— Ваша милост?

— Моля да съблюдавате съдебния ред!

— Ваша милост — подхвана Уилкинс изтежко. — Възразявам срещу показанията на свидетеля на основание тяхната несъстоятелност.

Отегчен, съдията се наведе и си наля вода от каната от китайски порцелан с изрисувани по нея сини цветчета. Остави чашата и избърса устата си с носна кърпа.

— А сега съдебните заседатели да се оттеглят — рече той и тикна кърпата в джоба си.

Като че ли бе затворил очи, докато те се измъкваха един през друг и току се бутаха, тътрейки крака по пода.

Когато вратата след тях се затвори, съдията на свой ред се надигна и попита:

— Мистър Уилкинс, ще кажете ли на какво основание показанията на свидетеля не бива да се вземат под внимание в хода на делото?

Прието бе, че отнасящите се до клетвата показания са допустими. Но когато съдебните заседатели бяха призовани и започнаха да заемат местата си, взирайки се изпод око в лицата на хората пред себе си, сякаш искаха да отгатнат какво се крие зад тях, часовникът на кулата се обади. Разнесоха се четири удара и ехото им заглъхна, изтъня до приспивен шепот, наподобяващ жужене на далечен пчелен рояк. По настояване на Уилкинс и въпреки протестите на прокурора съдът се оттегли.

Публиката също се надигна и бавно се заточи към изхода. Уилкинс седеше до доктор Макдоналд и разпалено му говореше нещо, а оня клатеше глава.

— Аз ще изчакам — каза Мън на професор Бол, който му кимна мълком, без дори да го погледне, и се отдалечи. Хванала го под ръка, Корделия тръгна до него. Залата опустя. Придружен от двама помощник-шерифи, доктор Макдоналд излезе, като остави Уилкинс сам на отрупаната с книжа маса. Мън понечи да тръгне към него, за да размени някоя дума, но се отказа. Излезе от залата, прекоси сумрачния коридор и се отправи през все още пълния с народ двор към затвора. Приседна на нара, отново вдъхна леката, сладникава миризма и се заслуша в стъпките на бавно разхождащия се напред-назад Макдоналд. Онзи бил братовчед на Уилкинс и дошъл да му каже, че днес следобед войниците задържали шестима, които до един били от дружината на Търпин. Точно това накарало Уилкинс да протака нещата, каза докторът.

— Доведоха Търпин, за да ги предаде. До довечера тук ще е ад. Преди малко докараха още един. И той беше от същата дружина.

— Всичко е ясно — рече Мън. — Споразумели са се с Търпин. Трябваше да се досетим още когато го пуснаха под гаранция. Обвинили са го в палеж, а след това са се споразумели.

— Ако искаш да разбереш защо тук мирише повече от всякога — забеляза докторът, — иди в ей онзи ъгъл и погледни навън. Току-що вкараха Търпин. — И като застина неподвижно, стиснал един от железните пръти на вратата, продължи: — Можеш да бъдеш сигурен, че са го сложили в единична килия. Искат да го опазят.

Мън рязко стана, протегна ръка и каза:

— Трябва да тръгвам. Исках само да разбера колко тежко е положението.

— Отчайващо е, нали? — изхили се докторът.

Мън се върна в кантората. Седна и без да помръдва, дълго гледа напъпилите дървета. Мислеше си за това как се променят през пролетта, а всъщност никой не го забелязва, докато не станат неузнаваеми, и как есенес ден след ден листата им окапват също тъй незабележимо, докато изведнъж ги зърнеш голи. Видя ловджийската пушка и карабината, подпрени в ъгъла. Сети се за лова на елени край Рийлфут и насядалите през нощта край печката в колибата мъже. Припомни си и онзи последен следобед, когато заедно с Крисчън биха птици. Остана в кантората, докато заревото на залеза над покривите оттатък площада бавно изтля. Неприятно му беше, че трябва да отиде в хотела и да уведоми професор Бол. Неприятно му беше и да погледне Корделия, след като сега вече всичко му беше ясно.

На следващата сутрин се събуди много рано. Едва бе започнало да се развиделява. Лежеше по гръб, с вперени в тавана очи и си мислеше за студената безучастна светлина, разстилаща се бавно над всичко наоколо — над полетата, пътищата и живия плет, а и над гората, която най-дълго щеше да задържи мрака в себе си, над покривите на града, за светлината, проникваща в стаи като тази, където, за разлика от него, хората още спяха. Чувстваше се много уморен, но не можеше да затвори очи, измъчван от обзелото го безразличие и яснотата на съзнанието, подобно на човек, дошъл на себе си след силен пристъп на треска.