Нощен ездач

— Излязох през задния вход, а на улицата нямаше никой. Никой! Качих се в хотела по черното стълбище и там заварих Изабела, която ми каза, че дошли да ме приберат. Тогава се скрих в сеновала над конюшнята.

— Казах ти вече, и ти да си, мен тая работа не ме бърка — рече Камбъл. — Но просто те предупреждавам, че тук не е много сигурно. За известно време трябва да напуснеш околията.

— Но не съм аз, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Камбъл и се размърда, а дъските под него изскърцаха.

Мън се надигна от одеялото и протегна ръка, но веднага я дръпна и отново легна.

— Е, смятам, че сега доктор Макдоналд ще отърве кожата — отбеляза той.

— Така разправят и хората — отвърна онзи.

На другия ден Камбъл замина при Праудфит. Когато късно през нощта се върна, отиде направо в хамбара, за да уведоми Мън, че всичко е уредено и че Праудфит няма нищо против да го подслони. Каза, че щял да го откара, стига да измислел как да стане това. Предложи му да го скрие в една натоварена каруца и да тръгнат още на другия ден.

— Ще се оправя и сам — отказа Мън. — Както и досега.

Камбъл обаче не се съгласи и следващата нощ го откара у Праудфитови с двуколката си. Беше тъмно и когато бе възможно, пътуваха по черните пътища. Камбъл рече, че в този край имал братовчед и ако някой го попитал какво дири там, щял да му каже, че е ходил да го навести. А и за пред братовчеда щял да измисли нещо.

В началото Мън почувства, че Праудфитови са обезпокоени от появата му, макар че когато го посрещна сутринта на верандата, Уили Праудфит му стисна ръката и каза: „Драго ми е, мистър Мън. Моят дом е и твой.“ Мън реши, че след няколко дни, когато си отпочине и се съвземе, ще продължи. Ала накъде още не знаеше. Бъдещето изобщо не го занимаваше. Казваше си: „Трябва да реша, не мога да остана повече тук“, но само толкова. За него думите не означаваха нищо. Вече нямаше и помен от омразата и отчаянието, които го изгаряха у Камбълови. Усещаше само скованост, някаква оцепенялост, която, макар и безболезнена, упорито се прокрадваше в него и го парализираше винаги, когато си кажеше, че е време да тръгва, да реши. За него думите бяха безсмислени, защото и самото му бъдеще беше без значение. Когато се насилваше да мисли за него, заприличваше на объркано насекомо, което се опитва за кой ли път да изкатери гладката стена на съдината, в която е паднало.

Но това усещане за Праудфитови скоро се изпари. Разбра, че Уили по природа е затворен. Отчасти се разсея и първоначалната свенливост на Адел Праудфит и той откри, че пристъпите на разсеяност и мълчание са част от самата нея. Дори племенницата й — едно крехко наглед, чернооко петнайсетгодишно момиче, което изглеждаше така, както някога бе изглеждала и самата Адел, престана да му хвърля потайни и, кажи-речи, подозрителни погледи, както първите дни след пристигането му. По-късно, когато се случеше да опекат нещо, Сиси му донасяше на хълма две кифлички, загънати в малка квадратна бяла кърпа.

Но това, което при нея беше срамежливост и свитост, при брат й се изразяваше в открита враждебност. И у двамата имаше нещо от лелята, но то бе само някой физически белег или черта, характерни за целия род, която на едни отиваше, а други загрозяваше. И той беше тъмен, слабоват, макар и добре сложен. Беше набожен и всяка вечер, преди да си легне, се отделяше от останалите, за да прочете някоя и друга глава от Библията. Набожността му обаче бе съпътствана от известна припряност, властност и отмъстителност, сякаш чрез тях искаше веднъж завинаги да се добере до някакъв окончателен смисъл и удовлетворение. Със същата тази припряност и отмъстителност работеше и с чичо си на полето, като че се занимаваше не с присъщи му неща, а се стараеше да препъне или удари противник. По пладне си идваше цял плувнал в пот и провесил език от умора. Ядеше мълчаливо, дъвчейки съсредоточено и без да вдига очи от чинията, а когато се нахранеше, се просваше на верандата, но не непринудено и с наслада, като Уили Праудфит, а напрегнат до пръсване, сякаш се канеше да отвоюва със сила тъй необходимата му почивка.

— Ще се пресилиш — казва му Уили Праудфит. — Виждал съм ги такива като тебе, Силвестъс. Карат така двайсетина години, виждат изведнъж, че нищо на тоя свят не се е променило и почват да проклинат и него, и себе си. Оттогаз насетне трудът не е радост за тях и хлябът също не им е сладък. Или пък просто лягат и умират.

— Като гледам, ти не си се пресилил — прекъсва го племенникът, — а си работил не по-малко от другите.

— Че съм се мъчил, мъчил съм се, така е. На всеки се случва да му дойде нанагоре и тогаз се хваща и за сламка, а господ му помага. Ама това е друго.

— Работата си е работа — отвръща племенникът, както лежи на дъските на верандата, без да отваря очи, а потта засъхва по избелялата му риза.

— Човек се труди от изгрев до залез — ще рече Уили Праудфит, — ама трябва да знае, че и утре е ден, а не да си трупа горчилка в сърцето.