Нощен ездач

В шест часа Бол почука на вратата му и Мън стана. Професорът му се оплака, че и той не могъл да мигне. В ресторанта бяха първи. Закусиха, без да разменят дума. Когато се нахрани, Мън каза, че трябва да се отбие в кантората, за да остави бележка на секретарката, но че ще се върне, за да отидат заедно в съдилището. Професорът пък рече, че щял да се качи да види дали момичетата са готови за закуска.

Отначало Мън реши да излезе през задния вход и да мине напряко по алеята, но после се отказа. Искаше да купи вестник. Взе го, хвърли поглед на заглавията, отнасящи се до процеса, мушна го под мишница и като прекоси площада, свърна вдясно към кантората. Срещна двама познати и размени няколко думи с тях. На минаване покрай дрогерията, продавачът, който подпираше вратата, за да стои отворена, подхвърли:

— Работата на тоя Макдоналд нещо се закучи. Вчера тъкмо казах, че май…

— Така ли мислиш? — сряза го Мън и пое нагоре по стълбите.

Отключи вратата и влезе. Облегна се на шкафа и надраска няколко реда на секретарката. После отвори прозореца, за да влезе малко чист въздух. Сега западният край на площада се обливаше в ярка слънчева светлина. Доста народ се беше събрал вече, а и още прииждаха. Погледна часовника си. Време беше. Остави вратата отключена, защото момичето щеше да дойде всеки момент, и се спусна по задното стълбище към улицата. Не видя никого.

Отиде в конюшнята и хвърли поглед на кобилата, отново извади часовника и установи, че разполага с още няколко минути. Не искаше да вижда професора и останалите, преди да е дошло време за тръгване. Не защото щяха да го разпитват, а защото нямаше да откъснат очи от него. Разтвори вестника, облегна се на вратата на конюшнята и се зачете в протокола от последното съдебно заседание. Четеше го, но внезапно разбра, че думите нищо не му говорят. Тикна вестника в джоба и известно време остана там неподвижно.

Влезе в хотела през задния вход, изкачи тясната стълба и видя, че на площадката на втория етаж го чака Изабела.

— Бързо! — прошепна задъхано тя. — Бягайте! Войниците и още неколцина дойдоха да ви търсят… Бягайте!

В сумрачния коридор пред себе си успя да различи единствено бялото й като платно лице.

Глава петнайсета

Когато времето беше хубаво, избягваше да стои в къщата. Така е най-безопасно, мислеше си той, защото му се щеше, ако е възможно, да не въвлича в неприятности Праудфитови. Обикновено прекарваше дните на хълма до къщата. Там изпод пръстта се показваше варовита скала на сиви, сякаш задрямали блокове, излъскани от вятъра и дъждовете и целите обрасли в лишеи. Наоколо растяха кедри, чиито корени се бяха вкопчили в пукнатините, пълни с изгнила шума, иглички и оронена, катраненочерна от хумуса земя. През зимата в тях се събираше и замръзваше влага, а студът упорито набиваше тези ледени клинове, които малко по малко, година след година, си пробиваха път към сърцето на камъка. В подножието на хълма и покрай дома на Праудфитови се виеше поток, над чиято повърхност тук-там стърчаха големи обли молози.

Високо горе откъм същата страна на ската от една пукнатина бликаше изворче. Кристалнобистрата му вода непрекъснато се блъскаше на въртопчета в издълбаното от самата нея басейнче, набъбваше и решеше младите папратови листа и висналата на туфи трева, пробиваше си път през камънака и се втурваше надолу по склона, за да се влее в ромонящия по-надолу поток. „Щом го зърнах да пълзи по тази скала, и си рекох — там ще дигна къщата — беше казал Уили Праудфит. Сегиз-тогиз нощем се събуждам и винаги го чувам. Лежа в постелята и си спомням времената, когато в онази спечена от суша земя полягах нейде да пренощувам и размишлявах за водата. Тук бог е давал на човека вода, давал… накъдето се обърнеш — както за пиене, тъй и за миене, и хората не знаят нито какво е по сушавите земи, нито какво е жажда. Веднъж два дни останах без вода и езикът ми цял се изду. Застрелях един бизон — самка се оказа, — като си мислех да му изпия кръвта, но видях, че копитата му са целите в засъхнала кал, и при това скорошна. Разрязах му корема и от него току плисна вода. Пийнах аз няколко глътки и те ми дадоха сили да продължа натам, откъдето беше дошъл бизонът, към водата де. От Канадската река беше пил, ама и тя бе, кажи-речи, пресъхнала. Човек не знае какво е по сушавите земи. А то и тук не всеки си има изворче като моето, дето да извира от върха на хълма и да си тече, пък той да си лежи и ухото му да се радва. Не всеки има и такваз прохладна пещера, дето да си държи млякото, та да му е сладко. А туй е вече нещо.“