Нощен ездач

— Но ваша милост… — упорстваше Уилкинс.

— Възражението се отхвърля!

— Бихте ли отговорили на въпроса ми? — обърна се отново прокурорът към Ал Търпин.

— Доколкото си спомням, не. Просто казаха, че някакви се сдружавали и щели да правят нещо. Така поне…

— Протестирам! Това са слухове и не бива да се смятат за доказателство! — възмути се Уилкинс.

— Възражението се приема! — съгласи се съдията и добави: — Моля свидетелят да се ограничава с показания, които имат пряко отношение към делото.

Ал Търпин се озърна и бавно отърка огромните си ръце в коленете.

— Та нали това правя — промърмори той. После замълча, сякаш за миг се бе вглъбил в себе си, а след малко продължи: — Веднъж дойде някакъв, не мога да кажа точно кой ден беше, ала доста подир разсаждането миналата пролет. Каза си името, ама на, изхвръкнало ми е от ума. Беше среден на ръст — той се запъна за миг и доуточни, — с пясъчноруса коса. Каза ми: „Мистър Търпин, нямате вид на такъв, дето ще се остави да го тъпчат и да го плюят.“ Аз, макар инак да съм кротък човек, отвърнах: „Вярно, още никому не съм служил за изтривалка.“ А оня продължи: „В Хънтърска околия…“

Уилкинс блъсна стола си назад и той рязко изтрополи.

— Протестирам! Това са чисто и просто празни приказки! Този среден на ръст човек — и той започна да имитира гласа на Ал Търпин, — с пясъчноруса коса, чието име свидетелят не може да си спомни…

Съдията удари с чукчето по масата и обяви:

— Възражението се приема, но моля защитата да уважава съда!

— Мистър Търпин, станахте ли член на някаква тайна организация? — попита прокурорът, после извърна очи и някак лукаво и самодоволно изгледа присъстващите в залата, а накрая и Уилкинс.

Ал Търпин не отговори. Като че ли бе загубил ума и дума.

Уилкинс си гледаше часовника.

— Отговорете: да или не!

Ал Търпин отправи тъжен и умоляващ поглед към прокурора.

— Да, сър.

— А целта на тази организация не беше ли да унищожи разсадите и хамбарите, като по този начин принуди хората да влязат в Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн?

— Възразявам! — почти изкрещя Уилкинс. — Той подвежда свидетеля!

— Възражението се отхвърля!

Прокурорът се наведе към Търпин:

— Отговорете: да или не!

— Да — промълви Търпин.

— А организацията не се ли казваше „Братство на свободните селяни“?

Изпълненият с болка поглед на Ал Търпин се откъсна от лицето на прокурора и бавно пропълзя по другите, по-далечни лица на присъстващите. Размърда се на стола и той оглушително изскърца сред настъпилата в залата тишина.

— Възразявам! Това няма никакво отношение към делото!

— Възражението не се приема!

Прокурорът изгледа въпросително Ал Търпин.

— Да — прошепна оня.

Мън забеляза, че Уилкинс скришом поглежда под масата към часовника си.

— А сега, мистър Търпин — продължи прокурорът вече по-свойски, като се приближи плътно към него, — опишете обстоятелствата, при които станахте член на това… — той се поколеба и произнесе едва ли не с отвращение, сякаш устата му изведнъж се бе изпълнила с горчилка: — „Братство на свободните селяни“, или Както му беше там името!

Уилкинс понечи отново да скочи, но се въздържа.

Търпин прокара език по устните си, погледна прокурора, а сетне изведнъж стрелна с диви очи обърнатите към него лица.

— Мистър Търпин…

Оня покорно сведе глава и промълви:

— Случи се една нощ пролетес. Не помня точно кой ден, но беше през май. Както ми бяха казали, поех по черния път, дето минава край нас, и малко встрани от него видях някакъв конник. „Добра среща“, ми рече, а аз отвърнах: „Утре да е още по-добра.“ Тъй ми бяха казали да отговоря. Продължих нататък, докато не стигнах една порутена черква. Негърска е била преди. Минах отзад и видях няколко коня…

Наближава, помисли си Мън и изведнъж усети върху себе си тежестта на гробната тишина. Погледна към доктор Макдоналд, но той дори не беше помръднал.

— … и вързах и аз кончето си за един клон. Лаврово дърво беше по моему. Ослушах се. Нейде в храсталака изчаткаха копита. Тогава тръгнах към черквата…

Колко отдавна, помисли си Мън, колко отдавна беше това, а ето че отново бе пред очите му и изведнъж си представи мястото пред воденицата, онова голо и малко по-светло място, пред което спря в онази нощ, виещата се край порутения зид пътека и плисъка на вода върху камък, долитащ нейде отдалеч. Отново усети онова мигновено изтръпване на гръбнака, докато напредваше съвсем сам в пространството, пронизван от наблюдаващите го от мрака очи.

— … след малко ме въведоха вътре и насочиха право в лицето ми светлина, тъй че не виждах нищо, после ме накараха да изрека клетвата, като ми я казваха на части, за да я повторя, и аз я повторих — Той млъкна, сякаш гласът му бе рухнал под собственото си мъртво тегло, но почти веднага се размърда и продължи: — Нямах представа, че ще бъде така, не знаех в какво се забърквам. Иначе нямаше да се кълна. Това не беше клетва пред бога… — и гласът му отново се изгуби, оставяйки го вцепенен и объркан.

— Мистър Търпин, опитайте се да я повторите.

— Възразявам! — скочи Уилкинс. — Той пак подвежда свидетеля!

— Възражението се отхвърля!