Нощен ездач

Угоднически и някак с изненада, примесена с болка Уилкинс се обърна и заяви:

— Изобщо не съм имал такова намерение!

Един след друг те се качваха на свидетелското място, вдигаха десница и слушаха, докато им повтарят: „Тържествено се заклевам… истината и само истината… Бог да ти е на помощ…“ „Заклевам се“, заявяваха те на свой ред, кой ясно, кой фъфлейки, в отговор на равнодушния вял глас.

Колко пъти, помисли си Мън, колко пъти беше чувал тези думи! Ден след ден в същата тази зала те са били отправяни към какви ли не хора, които вдигаха десница и се заклеваха. Истината, разсъждаваше той, днес всеки, който заставаше на свидетелското място, казваше някаква истина. Служителите от „Алта“ с техните изпъстрени с цифри листчета, включващи всичко до последния цент, също казваха истината: тяхната истина. За тях събитието се свеждаше до това. За съдебния пристав истината беше запечаталото се в съзнанието му, което той щеше да повтаря години наред, когато разказва за тази нощ, което щеше да се вкорени в паметта му, когато остарее и миналото започне да му се изплъзва, оставяйки единствено няколко малки мъртви отрязъка извън времето. За него истината бе, че маските пречели на мъжете да се изплюят. А мис Мейхю щеше винаги да помни плетеницата от срязани жици в службата си, нищо повече, и как мъжът я държал за ръката, докато слизали по стълбите. За нея истината беше това. Но нейната истина, истината на пристава и тази на другите не бе неговата истина, която, ако изобщо можеше да се определи, се изразяваше в онзи шеметен миг на сигурност и удовлетворение, когато въздухът бе натежал до пръсване от взрива. Но този миг бе отминал като потрепването на око и никога нямаше да се върне. Дори и онази му тогавашна същност се бе разсеяла и сега все по-немощна и укоряваща се проявяваше само на пристъпи, тъй както вятърът разпилява вдигащата се мъгла.

Истината на тези хора не беше неговата истина от онази нощ, ала сега дори и нея не изживяваше като своя. Обективната истина поглъщаше и заличаваше всяка друга човешка истина, помиташе я така, както човек помита всичко по пътя си, когато върви слепешката, защото самата тя беше сляпа.

Вече почти не слушаше свидетелите, а вместо това наблюдаваше как доктор Макдоналд, изтегнат на стола и напълно спокоен, следи хода на процеса само от любопитство. Коя беше истината на доктор Макдоналд? Никога досега не си бе задавал този въпрос. Или пък нейната? — и той погледна Корделия.

Свидетелите продължаваха да се нижат в нескончаем поток. Уилкинс изглеждаше отегчен и самоуверен. Вече се бе отказал от кръстосания разпит и само от време на време задаваше по някой формален, изпълнен с презрение въпрос.

И така беше, докато не се появи Ал Търпин. Но дори и тогава Уилкинс, поне в началото, не промени държанието си.

Ал Търпин беше човек канара и само мускул, с мургава кожа и оредяваща, мазна на вид коса. Върху работния комбинезон беше навлякъл кафяво вълнено палто. Говореше мудно и разсъдливо, като току млъкваше насред някое изречение, сякаш беше забравил къде се намира и престанеше ли да говори, запечаталата се в съзнанието му картина изчезваше. В същото време бавно примигваше срещу вперените в него очи. После, подканен от прокурора, поклащаше покорно и извинително глава, като неочаквано разбуден от дрямка човек, прокарваше език по устните си и продължаваше.

Почти на пръсти някакъв мина по пътеката, приближи масата, на която седяха Уилкинс и доктор Макдоналд, надвеси се над адвоката и припряно започна да му шепне нещо. Онзи направи знак на доктора и той на свой ред се наведе. Мън ги наблюдаваше и се опитваше да разбере кой е новодошлият. И тогава си спомни, че е братовчед на Уилкинс.

Адвокатът погледна часовника си.

Доктор Макдоналд закима, а Уилкинс щракна капачето на часовника. Пристъпвайки все така на пръсти, онзи се отдалечи по пътеката между редовете, докато с разсъдливия си глас Ал Търпин продължаваше да дава показания.

— … бях член на сдружението — говореше той — и си бях предал реколтата в него. Възлизаше на трийсет и пет хиляди фунта — добра беше, като се има предвид сезона… и…

— Възразявам, ваша милост! — развика се внезапно Уилкинс.

Ал Търпин бавно и като че ли с облекчение и благодарност обърна поглед към него.

— Смятам, че тези показания нямат никакво отношение към делото. Реколтата на мистър Търпин и връзките му със сдружението…

— Възражението се отхвърля!

Уилкинс седна и впи ръце в ръба на масата.

Ал Търпин продължи. Това, което получил за тютюна си, било значително по-добро в сравнение с други години. Лошото било чакането и хората разправяли, че цената щяла да падне и сдружението губело членове.

Уилкинс отново протестира, но възражението му пак бе отхвърлено.

— Тогава чух да се говори — продължи оня, — че някои в близката Хънтърска околия взели да се сдружават, за да променят нещата…

— Като терористична ли ви беше представена организацията им? — попита прокурорът.

— Възразявам! — викна Уилкинс, като стана и размаха ръка. — Моят опонент подвежда свидетеля.

— Възражението се отхвърля!