Нощен ездач

Около седем сутринта на първия ден от процеса срещу доктор Макдоналд по обвинение в заговор и палеж площадът пред съдилището гъмжеше от народ. Войниците не позволяваха никому да припари в двора. Когато отключиха вратата, започнаха да пускат групи от по пет-шест души, като на входа всеки един бе претърсван за оръжие. Около осем и половина съдебната зала беше вече претъпкана. Макар и да понамаля, тълпата не се разотиваше. Хората бяха неспокойни, но необичайно мълчаливи. Когато Мън, професор Бол и дъщерите му излязоха от хотела и се отправиха към съда, сториха им път, като с любопитство се взираха в лицата на жените, а след отминаването им започваха да шушукат. Сегиз-тогиз някой заговаряше професора и той вдигаше превързаната си десница в тъжен поздрав. Облегната на лявата му ръка, до него крачеше Корделия. Беше пребледняла като платно.

— Не се тревожете, мисис Макдоналд, ние ще му помогнем! — разнесе се нечий глас.

Тя като че ли не го чу. Професор Бол обаче вдигна бинтованата си ръка за учтив поздрав.

В тълпата, откъдето се беше разнесъл гласът, се сборичкаха. „Бий му още един!“, подвикна някой. Войниците се опитаха да си проправят път дотам, ала безуспешно. Скоро суматохата утихна.

На входа на съда ги спряха. Докато жените чакаха в коридора, войниците опипаха джобовете и коланите на мъжете. Вперил очи право пред себе си, професорът сякаш изобщо не усещаше шарещите по тялото му ръце.

— Чисти са! — рече войникът и се отдръпна.

— Влизайте! — разреши лейтенантът.

И така бе в продължение на три дни всяка сутрин и всеки следобед, докато съдът продължаваше работата си. Тълпата намаляваше, но упорстваше. Войниците все така охраняваха входа и двора на съда, обрасъл с нелепо ярка зелена трева, като някое пасище. За професора и Корделия дните не се различаваха. Бол седеше в залата като истукан, с вперени пред себе си очи, без да обръща като че ли никакво внимание на онова, което ставаше наоколо, а бинтованите му ръце лежаха неподвижно като отсечени на коленете му. Облегната на лявата му ръка, Корделия винаги вървеше до него и в залата пак до него сядаше, като продължаваше да стиска ръката му, без, кажи-речи, за миг да откъсва очи от лицето на съпруга си. Колкото до доктор Макдоналд, той седеше спокойно облегнат на стола, сложил загорелите си ръце върху масата отпред, но цял превърнат в слух и зрение, като от време на време скланяше глава, за да чуе някоя забележка, отправена му тихичко от адвоката. Пърси Мън беше сигурен, че по едно време, когато почти всички се бяха зазяпали в някакъв свидетел, докторът намигна някак иронично на Корделия. Докато наблюдаваше съпруга си, лицето й бе изключително бледо, но спокойно. Сетне върху него се изписа и нещо друго, може би усмивка, която изчезна още преди той да я забележи.

Процесът продължаваше вече трети ден, без съдът да стигне до някакво заключение. Единствено през първия, когато бе свикан съставът и съдебните заседатели, задаваните въпроси бяха що-годе конкретни. Мън обаче си мислеше, че Уилкинс е по-скоро доволен от това. Още не бе използвал последния си коз и се държеше така, сякаш нарочно протака нещата. Мън огледа съдебните заседатели. Неколцина от тях познаваше. За други пък беше сигурен, че искат да видят доктор Макдоналд — виновен или не — да опира пешкира чисто и просто защото беше от сдружението. Но Уилкинс изглеждаше несъмнено доволен. Сред съдебните заседатели трябваше да има поне двама, мислеше си той, които да устоят на всичко, освен на пълното идентифициране. А кой знае, може би и на него. Мън се опита да отгатне кои са те, но бързо се отказа. Уилкинс очевидно премълчаваше нещо.

Ала след като съдебният състав беше сформиран, нещата доста се проточиха. Свидетелите се нижеха един подир друг, като всеки добавяше по някоя подробност към картината на палежа в Бардсвил. Служителите от компанията „Алта“ също се изтъпаниха на свидетелското място и се заеха да изреждат до цент щетите от опожарените складове, както и количеството и качеството на струпания там тютюн. За тях всичко се свеждаше не до движещите се в мрака хора, не до танцувалите над къщите пламъци, а до сумите, които всеки един, заставайки на свидетелската банка, изравяше от пачката документи в ръката си. Един съдебен пристав разказа как веднъж в канцеларията му нахълтали с насочени револвери маскирани хора и го вързали за стола. Вкарали при него и двама пазачи и също ги вързали. Маскираните стояли, рече приставът, разправяли си вицове и дъвчели тютюн. „Обясниха, че ни връзват за наше добро — продължи той някак обидено, — за да сме си нямали неприятности.“ После добави, че маските на ония им пречели, когато речели да се изплюят. И понеже полицейският участък бил много близо до „Фрънт Стрийт“, първият взрив го съборил с все стола. „С толкова динамит можеха да вдигнат целия град въз въздуха!“ — заключи той.