Никол

— Да, но не е конкуренция за Златното момиче — изръмжа Клей. Той закопча ризата си и се пресегна да вземе вратовръзката, метната върху кошницата на носа. Върза я сръчно и облече жилетката от светлокафяв сатен. Отгоре сложи двуреден шоколадовокафяв жакет от рипсено кадифе с месингови копчета. Отпред жакетът стигаше едва до кръста му, а отзад беше по-дълъг — малко над коленете. Панталонът му от сърнешка кожа прилепваше плътно, като втора кожа, по бедрата му. Носеше високи хесенски ботуши, по-високи отпред, при коляното, отколкото отзад на прасеца. Той бързо ги жулна е някаква шапка от боброва кожа с леко обърната нагоре периферия.

Така издокаран, Клей се обърна към Никол и й предложи тържествено ръката си.

Досега Никол го бе виждала само в работни дрехи. Сега мъжът, който се превиваше по цял ден над тютюна, се бе превърнал в джентълмен, който би предизвикал фурор дори във Версай.

Той сякаш прочете мислите й, защото се засмя до ушите.

— Не бих искал да се срамя, след като вървя до най-красивата жена на света.

Никол му се усмихна, радостна, че бе хвърлила толкова старание за тоалета си, Беше в бяла рокля от сурова коприна, тънка и много приятна за носене. Целите поли бяха избродирани на малки жълт нарциси. Корсажът бе от кадифе, с цвета на бродерията. По яката и маншетите имаше бели панделки, в черните си коси бе заплела ленти от жълта и бяла коприна.

Роджър завърза шалупата към кея. Изведнъж Клей се плесна театрално по челото:

— Господи, щях да забравя! Донесъл съм нещо за тебе. — Той бръкна в джоба си и извади златния медальон, който тя му беше оставила на кораба.

Никол го стисна в шепата си и му се усмихна.

— Благодаря ти!

— По-късно можеш да ми благодариш както се следва! — Клей я целуна по челото. След това се обърна и започна да хвърля кошниците на Роджър, който бе застанал на кея. Притисна нежно Никол към гърдите си, преди да я подаде на Роджър.

— Идват! — извика някой, когато се запътиха към къщата.

— Клей! Започнахме да мислим, че сигурно е с дървен крак, щом я държиш толкова време скрита!

— Не, аз си я пазя като брендито, и то по същата причина! Не е хубаво да си хвали човек брендито, ще му го изпият! — засмя се Клей в отговор.

Никол сведе очи, беше напълно объркана от този нов Клей, от това публично изявление, че тя е негова жена. Имаше чувството, че ще бъде негова съпруга завинаги.

— Здравейте! — посрещна ги Елън Бейкъс. — Клей, остави ми я за малко! Държиш я вече месеци само за себе си.

Клей неохотно пусна ръката й.

— Да не ме забравиш! — намигна й той закачливо, преди да тръгне към неколцината мъже, които се канеха да вървят на пистата за надбягване. Никол го видя как отпи жадна глътка от малката пръстена стомна.

— Ти наистина си направила чудеса с него! — каза Елън възторжено. — Не съм го виждала толкова щастлив, откакто изгубихме Джеймс и Бет. Като че ли дълго е отсъствал и сега отново се е върнал у дома.

Никол не можеше да отговори. Този весел, закачлив Клей бе и за нея непознат. Елън, впрочем, така и не й даде нито за миг думата — имаше да я представя на толкова много хора. Засипаха я с въпроси. Откъде има тази чудесна рокля? Къде живее семейството й? Как са се запознали с Клейтън? Къде са се венчали? Отговорите й не бяха чиста лъжа, ала не бяха и самата истина. Изобщо не спомена, че е била отвлечена и принудена да сключи брак.

Фасадата на огромната къща гледаше към реката. Досега Никол не бе видяла много американски къщи, но тази наистина я зашемети. Докато къщата на Клей бе изцяло в стил Джордж Пети, господарският дом на Бейкъс бе някаква странна смесица от всички възможни архитектурни стилове. Като че ли всяко ново поколение бе достроявало къщата в онзи стил, който най-много му е харесвал. Къщата се разпростираше — или по-точно, разклоняваше, във всички посоки — дълги крила, къси крила, покрити коридори, водещи към сгради, които изглеждаха съвсем отделни от главната къща…

Елън видя с какво учудване Никол разглежда всичко наоколо.

— Забележителна, нали? Струва ми се, че ми трябваше цяла годи на, след като дойдох тук, за да мога поне да се ориентирам. Вътре е много по-лошо, отколкото отвън. Тръгнеш по някакъв коридор и той току свърши някъде си… Или по-точно казано, никъде си. Отвориш някоя врата и се озовеш в чужда спалня… Направо ужас!

— Но сега вече сигурно си привързана към нея — каза Никол усмихната.

— О, и как още? Няма да позволя и една тухличка да мръднат, макар че вече започвам да мисля как да пристроим още едно крило.

Никол я погледна изумено, но веднага се разсмя.

— А защо не и цял един нов етаж?

Елън се усмихна:

— Ти си умно дете. Виждам, че си в състояние да усетиш духа на моя дом.