Никол

Пътеката свършваше на малка, обрасла с трева поляна, оградена като със стена от дървета и храсти. Като че ли влизаш в зала без покрив. Навсякъде имаше пъстроцветни туфи от нацъфтели храсти — като разпалени огнища. Никол разпозна някои многогодишни видове, въпреки че цветовете тънеха всред тревата и сякаш воюва ха с нея, за да покажат своята пищност, гордост и красота.

— Великолепно е! — възкликна Никол, нагазила до глезени в тревата. — Но това е направено от някого! Не е диво!

Клей се отпусна на тревата и облегна гръб на един камък, поставен като че ли за негово удобство.

— Ние си го направихме като деца. Колко много труд хвърлихме! Идвахме тук всяка свободна минутка, това си беше нашето място.

— Скривалище, така ли? Човек може да дойде само на няколко метра оттук и изобщо да не ви забележи. Храстите са толкова гъсти!

— Майка ми смяташе, че кучетата й крадат разсада от чантата. Отиде до съседите, тръгне си от тях с пет фиданки, а като пристигне не вкъщи, останали три или четири. Все се питам дали не се е досещала за всичко това, за нас…

— Под „нас“ разбирате вас и брат ви, така ли?

— Да — отвърна той тихо.

— Доста се съмнявам само двамата да сте засадили всичко това — усмихна се Никол закачливо. — Не мога да си представя как две момчета ще се изложат на риска да ги хванат крадейки грудки от ириси. Да не би да е замесено и някое младо момиче?

Лицето на Клейтън се вкамени. Мълча дълго, преди да отговори.

— Всъщност цветята посади Елизабет.

По тона му Никол разбра, че тази Елизабет сигурно е означавала много за него, въпреки че не можеше да каже точно с какво чувство изрече името й.

— Джеймс и Бет… — каза тя тихичко и седна до него. — Тяхната смърт ли е причина да сте толкова тъжен? Затова ли толкова рядко се смеете?

Той се извърна към нея с лице, потъмняло от гняв и болка:

— Вие не поискахте да ми се доверите, не бива да искате това и от мене!

Никол се изплаши. Беше си въобразявала, че е избегнала умело въпросите му за нейното семейство, но той бе достатъчно чувствителен, за да усети, че тя крие нещо от него. И така, както за нея миналото беше все още незараснала рана, която не бива да се докосва, така и той не желаеше да говори за своята.

— Простете ми — прошепна тя. — Не исках да ви нараня с въпросите си.

Останаха един до друг, потънали в мълчание. Най-после Никол не се стърпя:

— Казахте, че искате да обсъдим нещо?

Клей се изтегна на тревата, облекчен, че може да насочи мислите за починалите си близки към по-приятна тема.

— Аз размислих за Бианка — каза той и очите му като че станаха по-тъмни. — Когато взех решение да я отвлека, написах писмо и до баща й, което трябваше да му бъде предадено седмица, след като пощенският кораб е вече в открито море. Не исках човекът да се тревожи, но и не исках да му оставя и най-малката възможност да попречи на нашия брак… Затова и уредих бракосъчетанието да се извърши по моряшките канони… Е, не се получи така, както си го представях…

Никол го слушаше с нежелание. Не бе предполагала, че неговите думи могат да й причинят такава болка. И за да притъпи ужилването им, тя отново насочи мислите си към мелницата. Ще може да се справи с нея. Или пък може да си намери някаква друга работа в Америка… Не, най-добре ще е да разработи мелницата и да живее там, така ще е по-близо до Клей.

— Нали помните фрегатата на пристанището, когато корабчето ви пристигна? По тази фрегата изпратих писмо на Бианка, исках да й обясня всичко. Съобщавах й, че съм бил венчан по грешка с друго лице, но че този брак моментално ще бъде анулиран. Разбира се, аз й написах всичко това, преди да дойде отговора на съдията…

— Разбира се — повтори като глухо ехо Никол.

— Изпратих й пари за пътуването до Америка. Молех я да ми прости и да дойде в Америка… — Клей скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад по поляната. — Да пукна, ако зная защо го направих! Не можех да отида аз в Англия, след като цялата плантация ми е на главата. Бях й писал преди това много писма, молил я бях да дойде, но тя все намираше някакви оправдания. Първо баща й беше много болен, след това се страхуваше да го остави сам… От писмата й разбрах, че тя всъщност се боеше да напусне Англия. Понякога англичаните имат странни представи за американците.

Клей погледна Никол, като че очакваше някакъв отговор от нея, но тя мълчеше.

И той закрачи още по-нервно.

— Ето какво. Ще мине доста време, докато тя получи писмото ми. След това ще трябват още месеци, докато разбера дали тя приема предложението ми или не… и се появихте вие… Клей я изгледа с пълни с надежда очи, но Никол продължаваше да мълчи. — Не зная какво изпитвате към мене. Отначало мислех, че моята компания ви е приятна, но от известно време насам… Аз просто нищо не зная за вас. Но през последните седмици започнах да изпитвам огромно уважение към вас. Къщата ми отново заприлича на дом, близнаците ви обичат, и прислугата, и помощниците ми ви се подчиняват… А имате и отлични маниери, бихте могли да се справяте с редица обществени задължения. Колко хубаво ще е отново да можем да посрещаме гости…