Неуговорени срещи

Отстрани се чу познато заплашително пръхтене. Кандид се обърна — едновременно иззад седем дървета тъпо гледаше към хълма огромен хипоцет. Единият от мъртваците се оживи, обърна се и направи няколко крачки насреща му, отново се чу пръхтене, запращяха дърветата и хипоцетът се отдалечи сред шумолящите клони. Даже хипоцетите се страхуват от мъртваците, помисли Кандид. Кой ли не се страхува от тях. Къде да ги намеря тези, които не се страхуват?… Реват мухи. Глупаво, нелепо — мухи да реват. Осите… и те реват…

— Мама! — прошепна внезапно Нава. — Мама идва… Стоеше на четири крака и гледаше през рамо. На лицето й бяха изписани изненада и недоверие. Кандид видя как от гората излязоха три жени и тръгнаха към подножието на хълма, без да обръщат никакво внимание на мъртваците.

— Мама! — вресна Нава с чужд глас, прескочи Кандид и хукна право към тях. Кандид също скочи и му се стори, че мъртваците са съвсем наблизо, даже усеща горещия лъх от телата им.

Трима, помисли той. Трима… И един стига. Погледна към мъртваците. Ето го и края, помисли. И защо се домъкнаха тук тези лелки? Мразя жените, белите все от тях идат.

Мъртваците затвориха очи, главите им бавно се извъртваха подир бягащата Нава. След това отведнъж пристъпиха напред и Кандид надви себе си и изскочи насреща им.

— Назад! — закрещя той на жените, без да се обръща. — Махайте се! Мъртваци!

Мъртваците бяха грамадни, плещести, новички, без нито една драскотинка, без нито едно белегче. Техните невероятно дълги ръце докосваха тревата. Без да ги изпуща от очи, Кандид се спря на пътя им. Мъртваците гледаха някъде над него и приближаваха бавно и уверено, а той се отдръпваше, отстъпваше, отлагаше неизбежното начало и неизбежния край, повдигаше му се, ала не смееше да спре. Зад гърба му Нава закрещя: „Мамо! Това съм аз! Ама, мамо!“ Глупави жени, защо не бягат? Да не са се вдървили от страх? Спри се, молеше той себе си, спри се! Колко можеш да отстъпваш? Но не можеше да се спре. Нава е там, помисли си. И онези три глупачки… Дебели сънливи равнодушни глупачки… И Нава… Че какво ме интересуват те, помисли. Хромавия отдавна да беше офейкал с куция си крак, а за Пестника да не говорим… Но аз трябва да се спра. Несправедливо е, но аз съм длъжен да се спра! Хайде, спри!… А не можеше и се презираше, и се гордееше, и се мразеше за това, и продължаваше да отстъпва.

Спряха мъртваците. Рязко, като по команда. Онзи, който крачеше най-отпред, замря с вдигнат крак, а след това бавно и сякаш нерешително го отпусна на тревата. Устите им отново виснаха вяло и главите им се обърнаха към върха на хълма. Кандид, все още отстъпвайки, се огледа. Нава, размахала крака, висеше на врата на една от жените, а онази май се усмихваше и я потупваше по гърба. Другите две стояха встрани спокойно и ги гледаха. Не мъртваците гледаха, не хълма, даже не Кандид — непознатия брадясал мъж, може би крадец. Мъртваците стърчаха неподвижни като примитивни древни изваяния, краката им сякаш се бяха сраснали със земята, сякаш в цялата гора не бе останала нито една жена, която да хванат и да замъкнат там, където им е заповядано; изпод краката им — като дим от жертвена клада — се вдигаха облачета пара.

Тогава Кандид се обърна и тръгна към жените. Не, не тръгна, а се потътри, невярващ в нищо, невярващ нито на очите, нито на ушите, нито на мислите си. Под черепа му блъскаше кълбо болка и цялото му тяло стенеше от предсмъртното напрежение.

— Бягайте — каза той отдалеч. — Бягайте, докато не е късно, защо стоите! — Осъзнаваше, че дрънка безсмислици, но това беше инерцията на дълга, затова продължаваше несъзнателно да мърмори: — Мъртваците са тук, бягайте, аз ще ги задържа…

Не му обърнаха внимание. Не че не го чуваха или не го виждаха — младичката, още дете, сигурно само две години по-голяма от Нава, още съвсем тънкокрака, го гледаше и се усмихваше приветливо; той просто нищо не значеше за тях, като бездомен пес — от онези, дето тичат навсякъде без цел и могат с часове да се навъртат около хората, очаквайки дявол знае какво.

— Защо не бягате? — тихо рече Кандид. Вече не чакаше отговор и те не му отговориха.

— Ай-ай — говореше бременната, смееше се и поклащаше глава. — Да не повярваш! На теб вярва ли ти се? — попита тя момичето. — И на мен. Мила моя — рече тя на Навината майка, — и какво? Оня сигурно здравата пъхтеше? Или само се връткаше и се обливаше в пот?

— Не е вярно — отвърна момичето. — Бил е прекрасен, нали? Свеж като зората, в благоухания…

— Като лилия — поде бременната. — От миризмата му ти се зави свят, от лапите му тръпки те побиха… Поне успя ли да кажеш „ах“?

Момичето прихна. Майката на Нава се усмихваше с неохота. Бяха набити, здрави, невероятно чисти, сякаш измити — и наистина бяха измити: късите им коси бяха мокри и жълтите, прекалено широки дрехи прилепваха за мокрите им тела. Майката на Нава беше по-ниска и по-възрастна от другите. Нава я прегърна през кръста и опря лице до гърдите й.

— Не ги разбирате тези работи — каза майката на Нава с престорено пренебрежение. — И откъде ще знаете за тях? Вие, необразованите…