Неуговорени срещи

Кандид се огледа, стиснал челюсти. Не е халюцинация, както се надяваше отначало. Нещо съвсем обикновено, съвсем естествено, просто още непознато, но малко ли са непознатите неща в гората? Трябва само да свикне, както свикна със звънтенето в главата, с ядливата пръст, с мъртваците и с всичко останало. Стопаните, помисли си той. Това са стопаните. Не се страхуват от нищо. Те командуват мъртваците, значи са стопаните. Значи те изпращат мъртваците на лов за жени. Значи те… Той погледна мокрите коси на жените… Значи… И Навината майка, която мъртваците отмъкнаха…

— Къде се къпете? — попита той. — Защо? Кои сте вие? Какво искате?

— Какво? — рече бременната. — Чуй, мила моя, той пита нещо.

Майката рече на Нава:

— Млъкни за минутка, нищо не чувам от теб… Какво каза? — попита тя бременната.

— Този пръч — отвърна бременната. — Иска нещо.

Навината майка погледна Кандид.

— Че какво може да иска? — попита тя. — Освен да яде. Те винаги искат да ядат и ядат ужасно много, никак не ми е ясно защо им е толкова ядене, и без това нищо не правят.

— Пръч — отвърна бременната. — Горкичкият пръч иска тревичка. Бе-е-е!… А знаеш ли — обърна се тя към майката на Нава, — този е от Белите ридове. Такива впрочем все по-често се срещат. Как ли се спускат оттам?

— По-трудно е да се разбере как се качват. Виждала съм как се спускат — падат. Някои се изпотрепват, други остават живи…

— Мамо — каза Нава, — защо го гледаш с лошо око? Ами че това е Мълчан. Кажи му някаква благост, инак ще се обиди. Чудно как не се е обидил досега, на негово място аз отдавна щях да се обидя…

Хълмът отново забуча, черни рояци насекоми скриха небето. Кандид не чуваше нищо, различаваше само как мърдат устните на Навината майка, която втълпяваше нещо на Нава, как мърдат устните на бременната, която му говореше, и изражението на лицето й беше такова, сякаш наистина говореше с домашния си козел, вмъкнал се в градината. След това бученето стихна.

— Само че доста мръсничък — говореше бременната. — И как не те е срам, а? — Тя се обърна и загледа хълма.

От виолетовата мъгла на четири крака изпълзяваха мъртваци. Движеха се неуверено, непохватно, заболи очи в земята. Между тях вървеше момичето, навеждаше се, докосваше ги и ги подбутваше, а те един подир друг се изправяха и — в началото с препъване, а след това по-уверено — поемаха към гората. Стопаните са, помисли Кандид. Стопаните. Не вярвам. А какво да правя? Погледна Нава. Нава спеше. Майка й седеше на тревата, а тя, хванала я за ръцете, спеше, свита на кравайче.

— Колко са слабички всички — обади се бременната. — Време е да ги изчистим. Виж ги как се препъват… С такива няма да завършим Надвиването.

Навината майка й отговори и двете подхванаха разговор, който Кандид не разбираше. Схващаше само отделни думи, като в бръщолевенето на Слушача, затова просто стоеше и гледаше как момичето се спуска от хълма, помъкнало за лапата неугледен ръкояд. Защо стърча тук, помисли той, трябваха ми за нещо, нали са стопаните… Не можа да си спомни.

— Стърча и толкоз — ядосано рече той на глас. — Не ме пъдят вече, затова стърча. Като мъртвак.

Бременната му хвърли разсеян поглед и се извърна.

Дойде момичето и каза нещо, сочейки ръкояда, двете жени започнаха внимателно да оглеждат чудовището, бременната дори се надигна от креслото. Огромният ръкояд, ужасът за селските деца, пищеше жалостиво, опитваше се да се отскубне и безпомощно отваряше и затваряше роговите си челюсти. Майката на Нава го хвана за долната челюст и със силно уверено движение я обърна наопаки. Ръкоядът изхлипа и замря, очите му се забулиха с пергаментова ципа. Бременната говореше: „… очевидно не достига… запомни, момиче, слаби челюсти… очите не се отварят изцяло… сигурно не може да понася и затова е ненужен, дори може би вреден, като всяка друга грешка… трябва да се изчисти, да се смени мястото, а тук всичко да се почисти…“ „… хълма, сухо и прашно… — говореше момичето, — … гората спира… такова нещо не съм виждала… а вие съвсем иначе го представяхте…“ „… ами ти опитай сама… говореше Навината майка, — … че то веднага се вижда… опитай, опитай…“

Момичето отмъкна ръкояда встрани, отстъпи крачка и се вгледа в него, сякаш се целеше. Лицето й стана сериозно, дори някак напрегнато. Ръкоядът се полюшваше на тромавите си лапички, унило мърдаше челюст и виеше немощно. „Виждаш ли“ — рече бременната. Момичето приближи съвсем до ръкояда и клекна, опряло длани на коленете си. Ръкоядът се разтресе и рухна, разперил лапи, сякаш отгоре му метнаха двупудова тежест. Жената се засмя. Навината майка каза:

— Ами стига де, защо не ни вярваш?