Неуговорени срещи

— Нищо де — прекъсна я бременната. — Откъде да знаем. Затова и питаме… Кажи, моля те, а какъв беше коренът на любовта?

— Горчив ли беше? — обади се момичето и отново прихна.

— Точно така — каза бременната. — Плодът е доста сладък, макар и лошо измит…

— Нищо, ще го измием — отвърна майката на Нава. — Дали изчистиха Паяшкия басейн? Или ще трябва да я носим в долината?

— Коренът е бил горчив — каза бременната на момичето. — Неприятно й е да си спомня. Чудна работа, а разправят: незабравимо било! Слушай, мила, а сънуваш ли понякога?

— Не е остроумно — отговори майката на Нава. — Повдига ми се даже…

— Че ние не се правим на остроумни! — изненада се бременната. — Просто ни е интересно.

— Толкова увлекателно разказваш — каза момичето. — Разкажи още нещо.

Кандид слушаше жадно и се опитваше да намери някакъв скрит смисъл в този разговор, но не разбираше нищо. Разбираше само, че онези двете се подиграват с майката на Нава, че Навината майка е оскърбена, но иска да го скрие или да прехвърли разговора на друга тема, но не успява. А Нава е вдигнала глава и внимателно следи говорещите.

— Приказваш, като че ли и ти си родена в езеро — каза Навината майка на бременната, този път с нескрито раздразнение.

— О, не — отвърна бременната. — Аз не успях да получа толкова добро образование и дъщеря ми — тя се потупа по корема, — ще се роди в езеро. Това е цялата разлика.

— Какво си се лепнала за мама, дебелано дърта! — неочаквано я прекъсна Нава. — Първо се виж на какво приличаш, пък после се заяждай! Че ще взема да кажа на мъжа ми, така ще ти стопли с пръчка дебелия задник, та ще видиш едно заяждане…

И трите жени се разкискаха.

— Мълчане! — писна Нава. — Защо се смеят?

Все още смеейки се, жените огледаха Кандид. Майката на Нава — с изненада, бременната — равнодушно, а момичето някак неопределено, може би с интерес.

— Кой пък е този Мълчан? — попита майката на Нава.

— Моят мъж — отговори Нава. — Вижте какъв е хубав и добър. Той ме спаси от крадци…

— Какъв ти мъж! — каза бременната с неприязън. — Слушай, момиче, не измисляй!

— Ти не измисляй — отвърна Нава. — Какво се бъркаш? Теб какво те засяга! Да не е твой мъж! Аз с теб, ако искаш много да знаеш, изобщо не говоря. С мама говоря. Намесва се като стареца, без да пита, без разрешение…

— Ти какво — рече бременната на Кандид, — да не би наистина да си мъж?

Нава се сви. Майка й я обхвана здраво и я притисна. Тя гледаше Кандид с отвращение и ужас. Само момичето продължаваше да се усмихва и усмивката му беше толкова приятна и ласкава, че Кандид се обърна към него.

— Ама не, разбира се — каза той. — Каква жена ми е тя. Дъщеря ми е… — Искаше да разкаже, че Нава го е излекувала, че я обича много и се радва, дето всичко свърши толкова добре и щастливо, макар нищо да не разбира…

Но момичето изведнъж прихна, закикоти се, размаха ръце:

— Така си и мислех — рече през смях. — Този не й е мъж… ей го нейния мъж! — И посочи майката на Нава. — Този да е… неин… мъж! Ох, не мога!

На лицето на бременната се появи весело изумление и тя започна с демонстративна съсредоточеност да оглежда Кандид от главата до петите.

— Ай-ай… — започна тя в същия тон, но майката на Нава нервно я прекъсна:

— Стига! Омръзна ми! Махай се оттук — каза тя на Кандид. — Върви си, какво чакаш! Върви в гората…

— Кой би помислил — тихо пропя бременната, — че коренът на любовта може да е толкова горчив… толкова мръсен… и космат. — След това улови погледа на Навината майка и махна с ръка: — Край! Не се сърди, мила моя. Шегата си е шега. Ние просто сме доволни, че намери дъщеря си. Това е невероятна сполука.

— Ще работим ли или не? — попита майката на Нава. — Или ще се занимаваме с дрънканици?

— Тръгваме, не се сърди — рече момичето. — Почваме извеждането.

Тя кимна, усмихна се на Кандид и леко побягна нагоре по склона. Кандид погледна как бяга — тренирано, професионално, не по женски. Тя дотича до върха и без да се спре, се гмурна във виолетовата мъгла.

— Паяшкият басейн не е почистен — каза бременната угрижено. — Тези вечни неуредици със строителите… Какво ще правим?

— Нищо — каза майката на Нава. — Ще се разходя до долината.

— Ясно, но е глупаво — да се бъхтим, да влачим един почти възрастен човек чак до долината, като си имаме свой басейн.

Тя рязко вдигна рамене и се намръщи.

— Да беше седнала — предложи майката на Нава, потърси с очи мъртваците, протегна ръка към тях и щракна с пръсти.

Мигом единият от мъртваците се впусна, затътрузил от бързане крака по тревата, падна на колене и внезапно някак странно се разтвори, огъна се и се сплеска. Кандид запремига: мъртвака го нямаше, имаше удобно наглед, уютно кресло. Бременната изпъшка доволно, отпусна се в меката седалка и отметна глава на облегалката.

— Да побързаме — измърмори тя и доволно изпъна крака. — По-бързичко…

Майката на Нава приклекна до дъщеря си и я погледна в очите:

— Пораснала си — каза. — И си подивяла. Радваш ли се?

— Иска ли питане — отвърна Нава неуверено. — Нали си мама… Аз всяка нощ те сънувах… А това е Мълчан, мамо — и Нава се разбъбри.