Неуговорени срещи

— Някакви много, и аз не знам какви… Не са мъртваци, но е добре да се скрием. Разбира се, може да не се крием, и без туй са наблизо, пък и къде да се скриеш. Хайде да застанем край пътя, пък ще видим… — Още веднъж подуши въздуха. — Някаква гадна миризмица, не много опасна, но по-добре да я няма… Абе ти, Мълчане, нищо ли не усещаш? Тъй смърди, като от спарен квасец — стои под носа ти гърне, а в гърнето спарен квасец с мухъл… Ей ги! Дребни са, не е страшно, ще ги прогониш… Хе-хе!

— Млъкни! — рече Кандид, оглеждайки се.

Отначало му се стори, че насреща пълзят бели костенурки. После се убеди, че никога не е виждал такива животни. Приличаха на огромни непрозрачни амеби или на много млади дървесни плужеци, само че плужеците нямат лъжекрачета и са по-едри. Бяха много, пълзяха един подир друг чевръсто, ловко мятаха напред лъжекрачетата си и се преливаха в тях.

Скоро дойдоха съвсем наблизо — бели, блестящи, Кандид също усети остра непозната миризма и се отдръпна встрани от пътя, дръпна подире си и Нава. Плужеците-амеби пълзяха един подир друг край тях, без да им обръщат никакво внимание. Бяха само дванайсет и Нава не издържа — ритна последния, дванайсетия. Изпадна във възторг, натъкми се да ги догони и да ритне още някой, но Кандид я улови за дрехата.

— Ама че са смешни! — рече Нава. — И пълзят, сякаш хора крачат по пътеката… Интересно къде ли отиват? Сигурно отиват в лукавото село, Мълчане, сигурно са оттам, връщат се и не знаят, че в селото вече е станало Надвиване. Ще се помотаят около водата и ще поемат обратно. И накъде ли, горкичките, ще поемат? Да търсят друго село?… Хей! — закрещя тя. — Не отивайте бе! Няма го вашето село, езеро е там!

— Млъкни! — каза Кандид. — Да тръгваме. Те не ти разбират езика, не викай напразно.

Продължиха. След плужеците пътеката беше хлъзгава. Срещнахме се и се разделихме, помисли Кандид. Срещнахме се и се разминахме. Аз отстъпих. Аз, а не те. Това обстоятелство изведнъж му се стори много важно. Те са малки и беззащитни, аз съм голям и силен, но аз отстъпих пътя и ги пуснах, сега аз мисля за тях, а те отминаха и сигурно изобщо не си спомнят за мен. Защото в гората те са в дома си, какво ли не се среща в гората. Както в къщи има хлебарки, дървеници, мокрици, или току-виж — налетяла глупава пеперуда. Или муха ще се блъска в стъклото. А не е истина, че мухата се блъска в стъклото. Когато се блъска в стъклото, мухата си въобразява, че лети. Както аз си въобразявам, че вървя. Само защото мърдам крака. Сигурно е смешно да ме гледаш отстрани и… как да кажа… жално… жалко… как ли е правилно?

— Наблизо има езеро — рече Нава. — Да побързаме, жадна съм и гладна. Може риба да ми наловиш.

Ускориха крачката. Показаха се млади тръстики. Добре де, помисли Кандид, приличам на муха. А на човек приличам ли? Спомни си за Карл, спомни си, че Карл не приличаше на Карл. Възможно е, помисли той спокойно. Твърде е възможно изобщо да не съм онзи човек, който кой знае преди колко години е катастрофирал с вертолет. Само че тогава не разбирам защо да се блъскам в стъклото. Колко ли ще бъде странно, когато се приближа до биостанцията и ме видят. Добре е, дето мисля за това. За това трябва да мисля много и си заслужава. Добре е, дето имам време, едва ли скоро ще стигна биостанцията…

Пътеката се раздвои. Едната сигурно вървеше към езерото, а другата остро завиваше някъде встрани.

— Не натам — рече Нава, — таз върви нагоре, а аз съм жадна.

Пътеката изтъня, стана просека и накрая съвсем се стопи в храсталаците. Нава спря.

— Знаеш ли, Мълчане — каза тя, — да не отиваме при това езеро, а? Това езеро нещо не ми харесва, нещо не е в ред. Ако питаш, даже не е езеро, има други неща освен водата…

— А вода има ли? — попита Кандид. — Искаше да пиеш, пък и аз няма да се откажа…

— Вода има — неохотно рече Нава, — ама топла. Лоша вода, мръсна… Слушай, Мълчане, стой тук, ужасно шумно ходиш, нищо не чувам от теб, шумиш само, спри и почакай, ще те извикам, ще ти свирна като скачач. Знаеш ли как свири скачачът? Значи ще ти свирна като скачач. А ти ме почакай тук, даже по-добре поседи…

Тя хлътна в тръстиките и изчезна. Едва тогава Кандид обърна внимание на глухата, сякаш ватена тишина: нито жужене на насекоми, нито въздишки и сумтене на блато, нито крясъци на горски зверове, влажният топъл въздух е съвсем неподвижен. Не е сухата тишина на лукавото село — там беше тихо като нощем зад театрални декори. А тук е тихо като под вода. Кандид предпазливо приклекна, откъсна няколко тревички, разтри ги между дланите си и неочаквано откри, че тук пръстта е ядлива. Откъсна стръкче трева заедно със земята и започна да яде. Чимът добре утоляваше глада и жаждата, беше прохладен и леко солен. Кашкавал, помисли си Кандид. Да, като кашкавал… И то какво е? Швейцарски кашкавал, топен кашкавал, узрял кашкавал… Странно.

Нава безшумно изплува от тръстиките, приклекна до него и също безшумно започна да яде, бързо и усърдно. Очите й бяха доволни.