Неуговорени срещи

— Добре е, хапнахме — рече тя накрая. — Искаш ли да видиш езерото? Че то и аз искам още веднъж, но сама ме е страх. Онуй езеро е, дето Хромавия разправяше за него, но аз все мислех, че съчинява или му се е привидяло, а то се оказва истина, макар че може и на мен да ми се е привидяло…

— Да погледнем — каза Кандид.

Езерото се оказа на петдесетина крачки. Кандид и Нава нагазиха в мочурището и разтвориха тръстиките. На дебел пласт над водата се стелеше бяла мъгла. Водата беше топла, дори гореща, но чиста и прозрачна. Ухаеше на гозба. Мъглата плавно се олюляваше в правилен ритъм и след минута Кандид усети, че му се вие свят — в мъглата имаше нещо! Хора. Много хора. Всички голи и лежат съвсем неподвижни на повърхността. Мъглата ритмично се вдига и сляга, ту показвайки, ту отново скривайки жълто-белезникавите тела и отметнатите назад глави — хората не плуваха, хората лежаха връз водата като на плаж. Прилоша му. „Да се махаме оттук“ — прошепна той и дръпна Нава за ръката. Измъкнаха се на брега.

— Туй не са никакви удавници — рече Нава. — Не е разбрал Хромавия, просто са се къпали, ударил ги е горещ извор и всички са се сварили… Много е страшно, Мълчане — продължи тя след пауза. — Даже не ми се говори… И колко са много, цяло село…

Стигнаха до мястото, където пътят се раздвояваше, и спряха.

— Сега нагоре ли? — попита Нава.

— Да — отвърна Кандид. — Сега нагоре.

Свърнаха вдясно и заизкачваха склона.

— И всички са жени, забеляза ли? — попита Нава.

— Да — отвърна Кандид.

— Туй е най-страшното, туй хич не го разбирам. А може… — Нава погледна Кандид. — Може мъртваците да ги натирват тук? Сигурно мъртваците ги натирват — наловят от всички села, наблъскат ги в езерото и ги варят… Слушай, Мълчане, защо ни трябваше да излезем от село? Да бяхме си седели, нищо такова нямаше да видим. Щяхме да мислим, че Хромавия си съчинява, щяхме да, си живеем спокойно, ама не, прищя ти се в Града да ходиш… — А за какво ти е притрябвал Града?

— Откъде да знам — отвърна Кандид.

Четвърта глава

Лежаха сред храстите в самия край на гората и между листата оглеждаха билото. Хълмът беше полегат и гол, на върха му като шапка лежеше облак виолетова мъгла. Нагоре беше открито небе, духаше напорист вятър и гонеше сиви облаци, ръмеше дъжд. А виолетовата мъгла седеше неподвижно, като в безветрие. Беше хладно, дори студенко, те бяха мокри до кости, побиваха ги тръпки, те тракаха зъби, но вече не можеха да се махнат: на двайсетина крачки, щръкнали като статуи, стояха три мъртвака с широко разтворени черни устни и с празни погледи зяпаха върха на хълма. Дойдоха само преди пет минути. Нава ги подуши и се втурна да бяга, но Кандид запуши устата й с длан и я притисна към тревата. Малко се поуспокои, само трепереше, но вече не от страх, а от студ, и гледаше не към мъртваците, а към хълма.

На хълма и около него ставаше нещо странно, някакви грандиозни приливи и отливи. От гората с плътно басово жужене внезапно излитаха огромни ята мухи, устремяваха се към върха и потъваха в мъглата. Склоновете оживяваха от колони мравки и паяци, от храсталаците се измъкваха стотици плужеци-амеби, гигантски рояци пчели и оси, орляци многоцветни бръмбари уверено прелитаха под дъжда. Беше шумно — като при буря. Вълната се вдигаше към върха, просмукваше се във виолетовата мъгла, изчезваше в нея и тогава внезапно настъпваше тишина. Хълмът ставаше мъртъв и гол, но след някое време се вдигаше врява и бучене, отново всичко изригваше из мъглата и се устремяваше към леса. Само плужеците оставаха на върха, но вместо тях по склона се юрваха най-невероятни и неочаквани създания, неугледни ръкоядци щъкаха на чупливите си крачета и още някакви непознати, невиждани, пъстри, многооки, голи, блестящи — полузверове, полунасекоми… И пак ставаше тихо, и пак всичко се повтаряше отначало, и пак, и пак, в заплашителен напорист ритъм, с незатихваща енергия — струва ти се, че всичко винаги е било така и винаги така ще бъде, в същия ритъм и със същата енергия… По едно време от мъглата със страшен рев изскочи млад хипоцет, на няколко пъти пробягаха мъртваци и мигом се мушваха в гората, като оставяха подире си белезникави ивици застиваща пара. А неподвижната виолетова мъгла гълташе и изплюваше, гълташе и изплюваше неуморимо и методично като машина.