Непознати пътища

Той не носеше пушката, с която бе застрелял Джон, Бет и Хана Биймър, а и май не вярваше, че ще му потрябва. Застана под арката, разкрачен, усмихнат. Джоуи беше позабравил прекомерната самоувереност на Пи Джей и изключителната сила, която излъчваше, беше забравил невероятната мощ на самото му присъствие. Думата „обаятелен“ се бе поизносила през седемдесетте, през деветдесетте пък я използваха най-вече журналистите, за да опишат някой новопоявил се политик, който все още не бе обвинен в клептомания; използваха я и за всеки рап певец, който римуваше „изнасилване“ с „отмъщение“, и за всеки млад актьор, който чувстваше, вместо да мисли. Ала без значение коя бе годината, думата сякаш бе създадена специално за Пи Джей Шанън. Той притежаваше обаянието на старозаветен пророк, който се налага на вниманието не заради износената си роба и дългата брада, а заради силата на самото си присъствие — толкова магнетично, че властваше дори над неодушевените предмети, а архитектурните елементи като че ли тайнствено оживяха само за да се съсредоточат върху Пи Джей. Срещайки погледа на Джоуи, Пи Джей рече:

— Джоуи, изненадваш ме.

Брат му избърса потта от челото си с ръкав, но не отговори.

— Мислех, че имаме споразумение — добави Пи Джей.

Джоуи хвана пушката, която лежеше на пода до него. Но не я вдигна. Брат му можеше да избяга и да се скрие в преддверието, преди той да се изправи и да стреля. Освен това от това разстояние нямаше да го уцели смъртоносно, дори и брат му да не успееше да избяга навреме.

— Трябваше само да се върнеш в колежа като добро момче, да се върнеш при работата си в супермаркета, да се потопиш в ежедневието, да се отдадеш на сивия, скучен живот, за който си създаден. Ама ти държеше да си навреш носа тук.

— Ти искаше да те последвам тук — каза Джоуи.

— Е, май си прав, братле. Но не бях убеден, че наистина ще го направиш. Ти си просто едно религиозно хлапе, което обича да целува броеницата. Защо да предполагам, че на теб ще ти стиска? Дори мислех, че ще се върнеш в колежа и ще се хванеш на въдицата на тъпата ми история за мъжа от Пайн Ридж.

— Хванах се.

— Какво?

— Преди. Но не и сега.

Пи Джей се обърка. Той изживяваше за пръв и последен път тази нощ. Джоуи обаче вече я бе преживял по различен начин и само на него бе даден втори шанс да промени нещата.

Грабна трийсетте долара от пода и полуприкрит зад парапета, ги хвърли към брат си. Макар и смачкани, банкнотите прелетяха едва до вратичката на светилището.

— Вземи си среброто.

Пи Джей гледаше като попарен, но се окопити и отвърна:

— Какви глупости говориш, братле?

— Кога сключи сделката? — попита вместо отговор Джоуи, надявайки се да уцели право в десетката на побърканата фантазия на брат си и да пораздруса невероятното му самодоволство.

— Сделка ли?

— Кога продаде душата си?

Без да обръща внимание на думите на Джоуи, Пи Джей каза на Селест:

— Сигурно ти си му помогнала да го разгадае. Умът му няма тази тъмна способност, която да му позволи да прозре истината сам. И не може да се е сдобил с нея в часовете, след като отвори капака на багажника ми. Ти си интересна млада дама. Коя си?

Тя не отговори.

— Момичето на пътя — досети се Пи Джей. — Вече щях да съм те спипал, ако Джоуи не се бе намесил. Но коя всъщност си ти?

Скрити самоличности. Двулики хора. Конспирации. Пи Джей наистина живееше в сложния мелодраматичен свят на психясал параноик с религиозни халюцинации и явно бе зърнал у Селест някакво свръхестествено присъствие.

Момичето продължаваше да мълчи. Лежеше свито зад парапета с ръка върху пушката си.

Джоуи се надяваше, че Селест няма да стреля. Трябваше или да примамят Пи Джей навътре в църквата, или да го убедят, че пушките не са им нужни, тъй като и двамата са защитени от светата земя, на която се намират.

— Знаеш ли къде намерих трийсетте долара, Джоуи? — попита нагло Пи Джей.

— В чантичката на Бевърли Коршак. Сега ще ми се наложи да си ги взема обратно и по-късно наново да ги напъхам в джоба ти. За да осигуря доказателство.

Най-сетне Джоуи прозря каква роля му е отредил Пи Джей, Върху него щеше да падне вината за всичко сторено от брат му и за всичко, което Пи Джей тепърва щеше да стори тази нощ. Без съмнение убийството му щеше да прилича на самоубийство — религиозно хлапе, дето обича да целува броеницата, просто откача и избива дванайсет човека за сатанинската си церемония, после се самоубива, както в трилърите в късните часове.

Беше се избавил от тази съдба преди двайсет години, когато не събра смелост да поеме след Пи Джей по пътя за Коъл Вали, вместо това бе попаднал под ударите на орис не по-благосклонна от тази. Сега трябваше да се спаси и от двата варианта.

— Нали ме попита кога продадох душата си — рече Пи Джей.

Все още стоеше в преддверието.