Непознати пътища

Друга врата водеше надолу по някакви стълби. Взирайки се в мрака, той попита:

— Ти си идвала тук на църква през целия си живот, нали? Мазето има ли друг изход?

— Не. Дори прозорци няма. Цялото е под земята.

Значи Пи Джей нямаше да може да се промъкне в черквата оттам, оставаше само официалният вход на сграда.

Върнаха се в светилището и на Джоуи му се прииска да бяха донесли някоя ниска масичка или нещо друго, с което да заместят липсващия олтар. Ала и платформата трябваше да свърши работа.

Развърза краищата на чаршафите и извади статуята, разпятието, свещите, чука и пироните.

Селест му помогна да покрият платформата на олтара с белите чаршафи.

— Може би я е приковал към пода, докато… е правил, каквото е правил — каза той. — Но не я е измъчвал просто така. Имало е много по-дълбоко значение за него. Извършвал е светотатство, богохулствал е. Всъщност изнасилването и убийството са били част от церемония.

— Церемония ли? - попита Селест и потрепери.

— Ти каза, че той е силен и че няма да го стреснем лесно, защото вярва в нещо. Ти каза, че вярва в себе си. Но мисля, че брат ми е отишъл по-далеч. Той вярва в тъмната сила.

— Сатанизъм ли? — отново попита момичето. — Пи Джей Шанън, футболната звезда, чаровният принц?

— И двамата знаем, че този човек вече не съществува… ако въобще някога го е имало. Тялото на Бевърли е достатъчно красноречиво поне в това отношение.

— Ама той получи стипендия за „Нотр Дам“, Джоуи, а там май не окуражават сатанинските литургии.

— Може би всичко е започнало тук, преди колежа, преди Ню Йорк.

— Не се връзва.

— Да, може би сега, през 1975, да няма особен смисъл — съгласи се Джоуи, като изглаждаше гънките по чаршафите. — Но през 1995 година въобще не е необичайно леко сбъркано хлапе да се увлече в сатанизъм. Въобще не се и съмнявай. А и през шейсетте и седемдесетте се е случвало — просто не толкова често.

— Не мисля, че тази твоя 1995 ми харесва.

— Не си единствена.

— Пи Джей изглеждаше ли смахнат в гимназията?

— Не. Но понякога най-откачени са онези, дето не го показват. Покривките бяха изпънати върху олтара. Почти нямаше гънки. Сега белият чаршаф изглеждаше по-бял, отколкото когато бе вързоп, сега сияеше.

— По-рано — спомни си Джоуи — ти ми каза, че той се държи жестоко, арогантно, сякаш се мисли за богопомазан. Може би се чувства точно така. Може би си е въобразил, че е сключил сделка, която го предпазва, и че сега е напълно недосегаем.

— Да не искаш да кажеш, че е продал душата си?

— Не. Не казвам, че имаме душа и че тя може да бъде продадена, дори и да съществуваше. Просто искам да ти обясня какво може би си мисли той, че е направил, и защо тази гротескна фантазия му вдъхва такава нечувана самоувереност.

— Имаме душа — тихо, но решително заяви Селест.

Джоуи се изправи, вдигна чука и пироните и рече:

— Донеси разпятието.

Той отиде в дъното на святая светих, където някога над олтара беше висяла дърворезбата на разпнатия благословен син Божи. На стената нямаше никакви петна, две наземни лампи осветяваха мазилката отдолу-нагоре. Това положение на светлините имаше за цел да засили внушението, че се съзерцава божественото. Джоуи заби един пирон малко над нивото на погледа.

Селест окачи фигурата и „Сейнт Томас“ отново имаше разпятие над платформата на олтара си.

Взирайки се в мъртвешката нощ и измитите от дъжда прозорци, Джоуи се зачуди дали Пи Джей ги наблюдава. Как ли тълкуваше действията ям? Дали новото развитие на нещата го забавляваше, или го плашеше? Замисли се и каза:

— Сцената, която иска да пресъздаде, изглежда, е пародия на среща на дванайсетте апостоли, събрани и подредени в една осквернена църква с цената на дванайсет живота — това не е просто умопомраченне. Това е нещо като… жертвоприношение.

— Преди малко ми каза, че той се мисли за Юда.

— Предателят. Той предава спътниците си, семейството си, — вярата си, дори Бог. Покварява другите. Пъхна трийсет долара в джоба на якето ми онази вечер, преди да замина за колежа. — Трийсет долара — трийсет сребърника.

Джоуи се върна до олтара, остави настрана чука и в единия край на покритата с чаршаф платформа сложи шестте коледни свещи.

— Трийсет долара. Просто мъничък символ, който да го забавлява. Плати ми за съучастничеството, че позволих да му се размине убийството, превърна ме в Юда.

Селест драсна клечка кибрит, за да запали свещите, и рече:

— Значи за него Юда Искариотски е — какво е — нещо като сатанински светец ли?

— Нещо такова.

— Дали Юда е отишъл в ада за предателството си срещу Исус? — зачуди се тя.

— Ако вярваш в ада, значи Юда сигурно е в някой от най — страховитите му кръгове.

— Е, ти, разбира се, не вярваш в ада.

— Виж, не е важно в какво вярвам аз, важно е в какво вярва Пи Джей.

— Не си прав.

Той обаче заяви:

— Не твърдя, че разбирам всички извратености и гадости на самозаблудата му, но горе-долу я схващам. Не се и съмнявам, че някой първокласен психиатър също ще се затрудни да разбере изкривеното съзнание на по-големия ми брат.

Селест запали и последната ароматна свещ и отвърна: