Непознати пътища

— Покварен е. Не може да докосне нищо свято.

— Селест…

— Покварен е, нечист и порочен.

Джоуи се притесни, че тя ще изпадне в истерия, и попита:

— Да не би да забрави?

Селест го погледна право в очите и той зърна такава интелигентност в тях, че всички тревоги за истерия и панически атаки изчезнаха. Острият й взор излъчваше потресаващо спокойствие и кротост. Тя не бе забравила. Нищо не бе забравила. И Джоуи усети, че сетивата й са много по-изострени от неговите. Въпреки това добави:

— Ние наляхме водата в купела.

— Е, и?

— Не съм свещеник.

— Е, и?

— Ние наляхме водата и тя беше най-обикновена вода.

— Видях какво му причини.

— Просто парата…

— Не, Джоуи. Не, не — прекъсна го тя и думите й се стрелнаха бързи, накъсани, а Селест бе като обезумяла в усилието си да го убеди. — Зърнах ръцете му и част от лицето му — кожата му се покри с мехури и почервеня, не е възможно парата да е била толкова гореща, не и от дървения под.

— Психосоматични рани — уверяваше я Джоуи.

— Не.

— Това е силата на ума, на автохипнозата.

— Нямаме много време — разтревожи се тя и огледа разпятието и подредбата на олтара, сякаш за да се убеди, че всичко си е на мястото.

— Не вярвам да се върне тук — успокои я той.

— Ще се върне.

— Но ние нахлухме право в халюцинацията му, изкарахме му ума…

— Не. Той не може да бъде уплашен. Нищо не може да го уплаши.

Селест изглеждаше леко зашеметена от шока, ала Джоуи имаше странното усещане, че тя разсъждава трезво и че е дарена с интуиция, каквато той не притежаваше. Сетивата й възприемаха непознати, неуловими неща. Селест се прекръсти:

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух… — плашеше го дори повече от Пи Джей.

— За психозата с наклонност към убийство — заобяснява той — са характерни гневът, яростта, но брат ми е подвластен на страха като всеки друг. Много от…

— Не. Той е бащата на страха…

– … много от тях живеят в постоянен ужас…

– … бащата на лъжите, този нечовешки гняв…

— … дори когато фантасмагориите им са толкова ярки като неговите, те живеят във вечен страх от…

— … е гняв, който го движи во веки веков — завърши думите си тя.

Очите й бяха изцъклени, всевиждащи.

— Той никога не се предава, никога няма да се предаде, няма какво да губи, във вечно състояние на ярост е, откакто падането…

Джоуи се втренчи във водата, в която Пи Джей се бе подхлъзнал. В църквата стана непоносимо горещо, но от локвичката вече не се надигаха пари. Пък и Селест явно не говореше за това падане. Той се подвоуми, сетне попита:

— За кого говориш, Селест?

Момичето изглеждаше така, все едно се вслушва в гласове, които той не би могъл да долови.

— Той идва — рече тя уплашено.

— Ти не говориш за Пи Джей, нали?

— Идва.

— Какво? Кой?

— Приятелят му.

— Юда? Юда не съществува. Това е измислица.

— Не Юда.

— Селест, стегни се, не е възможно самият дявол наистина да е обсебил Пи Джей.

Селест се изплаши от настоятелното му придържане към логиката, също както той се бе изплашил от потъването и в дълбокия мистицизъм. Сграбчи яката на дънковото му яке и рече:

— Времето ти изтича, Джоуи. Нямаш още много, за да повярваш.

— Аз вярвам…

— Но не в това, което е съществено.

Селест го пусна, прескочи парапета и се приземи на двата си крака.

— Селест!

Втурвайки се през портичката на светилището, тя изкрещя през рамо:

— Ела, пипни пода, Джоуи, тук, където се разля водата, ела да видиш дали е толкова горещо, че да се надигне такава пара, бързо!

Изплашен за нея, изплашен от нея, Джоуи също прескочи парапета.

— Чакай!

Селест блъсна вратичката.

Над непрестанното трополене на дъжда се надигна друго буботене. Постоянно усилващ се рев. Ала не идваше изпод земята. Идваше отвън.

Селест забърза към средата на залата. Джоуи погледна през прозорците отляво. После и към онези отдясно. Тъмнина и от двете страни.

— Селест! — изкрещя той от светилището. — Покажи ми ръцете си!

Тя почти бе стигнала центъра. Обърна се към Джоуи. Лицето и беше потно и блестеше като гледжосана керамика. Блестеше на светлината на свещите. Лице на светица. На мъченица. Ревът се усили. Към тях се приближаваше кола.

— Ръцете! — отчаяно крещеше Джоуи.

Селест вдигна длани.

В нежната кожа имаше отвратителни рани. Черни дупки, от които шуртеше кръв.

В същия миг сред пръскащи се стъкла, натрошено дърво и парчета мазилка мустангът влетя в църквата с изгасени фарове и виещ двигател. Клаксонът внезапно изстена, гумите изпукаха, щом подът под тях стана на трески, ала колата се движеше с невиждана мощ все по-навътре, блъскайки се в скамейките. Пейките се наклоняваха, блъскаха се една в друга, натрупваха се една върху друга като огромно цунами, ала мустангът ги разблъскваше като мухи и навлизаше навътре, двигателят ревеше, гумите виеха, клаксонът свиреше.