Непознати пътища

— Значи Пи Джей се е прибрал у дома от Ню Йорк, поразходил се е наоколо и е видял какво е положението в Коъл Вали. Видял е изоставените къщи и токсичните газове. Видял е, че вентилационните шахти са много повече. Разбрал е за горещата пукнатина в края на града. Църквата пък е поругана. Все едно целият град потъва в дълбините на пъкъла. Всъщност той се продънва в ада пред очите му. И това го е възбудило. Така ли мислиш, че е станало?

— Аха. Много от психарите са чувствителни към символичното. Те живеят в своя реалност. В техния свят всичко има скрит смисъл. Няма съвпадения.

— Говориш все едно си зубкал за изпит по предмета.

— През годините прочетох доста книги за поведението на психопатите. Отначало си втълпявах, че го правя като проучване за романите, които щях да пиша. После, когато признах пред себе си, че никога няма да стана писател, пак продължих да ги чета.

— Ала подсъзнателно си се опитвал да разбереш Пи Джей.

— Социопат-убиец с религиозни халюцинации като брат ми може да вижда демони и ангели, маскирани като обикновени хора. Той вярва, че небесните сили са замесени и в най-незначителното събитие. Светът, в който живее, е изключително драматично място, изпълнено със зловещи, заплетени конспирации.

Селест кимна. Разбираше го. В края на краищата като дъщеря на директор на гимназия бе израснала в дом, пълен с книги.

— Той е гражданин на страната Параноя. Добре, значи може би е убивал години наред, след като е заминал за колежа, ако не и преди това, едно момиче тук, друго — там, по някое и друго жертвоприношение от време на време. Но ситуацията в Коъл Вали наистина го съблазнява, кара го да извърши нещо специално, нещо нечувано.

Джоуи постави статуята на Богородица срещу запалените свещи и включи малката крушка.

— И затова ние ще провалим плановете му, като отворим отново вратите на църквата за Господ. Ще се озовем направо в центъра на фантазията на Пи Джей и ще преборим неговите символи с нашите, ще отблъснем едно суеверие с помощта на друго.

— И как по-точно ще го спре това? — попита Селест и се приближи до Джоуи, за да запали трите молитвени свещички в рубиневочервените свещничета, които той старателно бе подредил пред керамичната Дева.

— Това ще го разтърси, така поне се надявам. Това е първото нещо, което трябва да направим — да го разтърсим, да накърним самоувереността му и да го накараме да престане да се крие в мрака, където нямаме шанс срещу него.

— Като див вълк е — съгласи се Селест, — който обикаля около лагерния огън.

— Той вече е запланувал това жертвоприношение — дванайсет жертви, дванайсет невинни души, а той вярва, че трябва да ги достави. Но е решил да направи сцената с труповете в църква, от която Господ е бил прогонен.

— Изглеждаш толкова сигурен… сякаш сте на една вълна.

— Той ми е брат.

— Страшничко е.

— И за мен е. Но усещам, че Пи Джей има нужда от „Сейнт Томас“. Няма начин да открие друго място като това, не и тази нощ. И сега, когато е започнал деянието си, той се чувства призван да го завърши. Тази нощ. Ако ни наблюдава в този момент, ще види какво правим и това ще го потресе, ще го накара да излезе от убежището си и да ни принуди да развалим направеното.

— Защо просто не ни застреля през прозореца и после не дойде сам да го развали.

— Можеше да го направи, ако се бе усетил по-рано, но разпятието вече е окачено и е прекалено късно. Дори да съм прав само наполовина за умопомрачението му, дори той да е само наполовина толкова луд, колкото го мисля… Не вярвам, че ще смее да докосне разпятие, поставено в святая светих, също като вампирите.

Селест запали и последната свещ.

Олтарът би трябвало да изглежда абсурден — като подредба на деца, които си играят на църква. Ала въпреки нескопосаната постановка Селест и Джоуи бяха изградили изненадващо убедителна илюзия за освещаване на черквата. Дали изглеждаше така заради светлината, която разкриваше голотата на поруганата църквата, но от чаршафите върху платформата на олтара сякаш струеше свръхестествен блясък, все едно бяха боядисани с фосфоресциращи багрила. За Джоуи тези чаршафи бяха по-бели и от най-снежнобелите платна, които бе виждал през живота си. Разпятието, осветявано под странен ъгъл отдолу нагоре, хвърляше абсурдно издължена сянка върху стената на светилището, затова и изглеждаше почти толкова масивно, колкото дърворезбованата фигура, която бяха свалили по време на подготвителните работи за срутването на църквата. Пламъчетата на дебелите коледни свещи се извисяваха спокойно и уверено и въпреки силното течение в църквата, восъкът на нито една от свещите не се разливаше настрани, а най-чудното бе, че изкуствено ароматизираният парафин ухаеше на тамян. Заради играта на светлината и странното разположение на предметите едната от молитвените свещички в рубинените свещничета създаваше илюзия за кървавочервено петно върху гърдите на разпнатата бронзова фигурка.

— Готово — рече Джоуи и остави двете пушки на земята, така че да не се виждат.

— Той вече ни видя с оръжията — каза Селест. — Знае, че имаме пушки. Няма да ни остави да ги използваме.