Непознати пътища

— Обзалагам се, че ако сваля разпятието и духна свещите, че след като разваля олтара и мястото стане отново безопасно за теб, ти просто ще ни убиеш, както беше решил.

— Ей, дечко, не ти ли е ясно с кого разговаряш? Аз съм брат ти. Какво ти става? Аз съм брат ти, винаги съм водил битките ти вместо теб, винаги съм се грижел за теб. Бих ли те наранил? Наранявал ли съм те някога? Въобще какви ги плещиш?

Селест се изправи и застана до Джоуи, сякаш осъзнала, че ако и тя покаже малко кураж, ще успеят да убедят Пи Джей, че символичните предмети, подредени върху импровизирания олтар, наистина ще ги предпазят. Смелостта им може би щеше да подхрани страховете на Пи Джей.

— Щом не се страхуваш от църквата, защо тогава не влезеш? — попита Джоуи.

— Защо е толкова горещо тук? — попита на свой ред брат му, стараейки се да говори самоуверено както винаги. — От какво има да ме е страх? От нищо.

— Тогава ела, влез.

— Тук няма нищо свещено.

— Докажи го. Докосни светената вода.

Пи Джей погледна към пълния мраморен купел.

— Преди тук нямаше вода. Вие сте я налели.

— Така ли?

— Не е благословена — настояваше Пи Джей. — Ти да не си скапан свещеник. Това е просто обикновена вода.

— Тогава я докосни.

Джоуи беше чел за психясали сатанисти, които дотолкова затъвали в самозаблудите си, че притежавали дяволски сили и щом докосвали светена вода или разпятие, ръцете им буквално се покривали с рани. Изгарянията били действителни, макар и причинени единствено от автосугестията на откачените, от силата на собствената им вяра в извратените им халюцинации. Пи Джей продължаваше тревожно да изследва плиткия съд със светена вода и Джоуи го подкани:

— Хайде, де, потопи пръсти… или те е страх, че ще осакати ръката ти, че ще я попари като киселина?

Пи Джей нерешително се приближи към купела. Като подплашено водно конче той разпери пръсти над водата. Сетне дръпна ръка.

— Исусе! — тихо възкликна Селест.

Бяха открили начин да използват умопомрачението на Пи Джей, за да се защитят.

Първия път, когато преживя тази нощ, Джоуи вече не бе момче. Току-що се бе разделил с тийнейджърските си години, когато му се наложи да се изправи не срещу по-големия си брат, а срещу изключително интелигентен и лукав психопат. Този път обаче Джоуи превъзхождаше Пи Джей с двайсет години житейски опит, който щеше да използва срещу него.

— Не можеш да ни сториш нищо — рече той. — Не и тук, на това свещено място. Не можеш да извършиш нищо от онова, дето си го намислил, Пи Джей. Не и сега, не и след като поканихме Бог обратно в дома му. Остава ти само да бягаш. Утрото все някога ще настъпи и някой ще дойде да ни търси или ще открият Биймърови.

Пи Джей отново се опита да потопи пръсти във водата, ала не посмя. Крещейки от страх и бяс, той ритна мраморния купел. Съдът падна от тънкия си пиедестал и разрухата изведнъж отприщи куража на Пи Джей, който навлезе навътре в църквата, докато купелът още се търкаляше. Джоуи се приведе и грабна пушката си. Водата от купела се разля по пода, ала Пи Джей все пак стъпи в локвичката и изпод ботушите му със съскане се надигна серножълта пара, сякаш течността наистина бе благословена и сега се надигаше със страшна сила срещу измъчвания от демони мъж.

Джоуи реши, че подът в преддверието сигурно е много по-нажежен, направо зверски горещ в сравнение със святая светих.

Пи Джей беше забелязал жегата в църквата и също трябваше да се досети за това, ала бе обзет от суеверна паника и не реагира адекватно. Парният облак от „светената“ вода подхрани лудостта му и Пи Джей запищя, сякаш наистина бе изгорен. Всъщност той вероятно страдаше наистина, понеже за жертвите на психосоматична болка тя бе реална като обикновената. Пи Джей изкрещя от ужас, подхлъзна се и падна на колене в локвичката сред още пара, ридаейки, стенейки. Вдигна мокрите си ръце — пръстите му димяха, понечи да скрие лице в шепи, ала изведнъж се отдръпна, обзет от ужас, че капчиците вода по тях в действителност са сълзите Христови и че ще изгорят устните и бузите му, оставяйки го полусляп. Завлачи се на колене и се запрепъва из преддверието навън в нощта, едновременно ревейки от яд и хленчейки от адска болка. Приличаше не на човек, нито на обладан от дявола, а на див звяр, подложен на мъчителни изтезания.

Джоуи едва бе повдигнал ремингтъна си. Пи Джей обаче така и не се доближи достатъчно, че да стрелят по него.

— Мили Боже! — потресена прошепна Селест.

— Имахме страхотен късмет — додаде Джоуи.

Но двамата говореха за различни неща.

— Какъв късмет? — попита тя.

— С нажежения под.

— Подът не е толкова горещ.

Джоуи се намръщи.

— Е, да, де, ама там, в дъното, сигурно е много по-горещ. Всъщност притеснявам се дали е безопасно да оставаме тук още дълго.

— Не е от пода.

— Но нали видя…

— Беше той.

— Той?

Селест бе смъртнобледа като разкривените, призрачни лица по изпотените прозорци. Втренчило се в малката локвичка на пода, която още димеше леко, момичето промълви:

— Той не можа да я докосне. Не бе достоен.

— Не. Глупости. Просто студената вода се разля по горещия под…

Селест енергично тръсна глава: