Непознати пътища

— И с тези ще стане.

Той развърза чаршафите и прибави коледните свещи, пироните, кибрита и чука към останалите неща.

— За какво са всички тези неща? — попита Селест.

— Ще участваме във фантазията му.

— Каква фантазия?

— Нямам време да ти обяснявам. Ще видиш. Хайде.

Селест взе пушката си и каната с вода, а Джоуи понесе вързопа в една ръка и пушката си — в другата. Така нямаше да могат да се прицелят мигновено при опасност и да стрелят, за да се защитят. Джоуи обаче разчиташе на желанието на брат си да си поиграе с тях като котка с мишка. Пи Джей се наслаждаваше на страха им, опиваше се от него.

Излязоха през входната врата смело, без да се колебаят. Искаха да привлекат вниманието на Пи Джей и да подразнят любопитството му, а не да се оставят да ги убие. Стомахът на Джоуи се сви на топка в очакване на ужасния изстрел, насочен не срещу него, а срещу изваяната главица на Селест.

Двамата слязоха по стъпалата на верандата, отправиха се под дъжда към края на алеята и после свърнаха наляво. Поеха обратно към пътя. Вентилационните тръби по Норт Авеню внезапно изпъшкаха, сякаш изведнъж бяха пламнали стотици газови горелки. Изригнаха стълбове гибелен жълт огън със сини езици. Селест уплашено изпищя.

Джоуи пусна вързопа и сграбчи пушката с две ръце, въртейки се наляво-надясно. Беше толкова нервен, че в първия момент бе готов да обвини Пи Джей за изригването на подземните огньове. Дори и да бе наблизо обаче, брат му не се издаде. Този път огнените езици не се развяха за секунди като алени знамена и не изчезнаха мигновено под напора на буреносния вятър. Вместо това те направо засвистяха над металните прегради.

Земята не се разтресе като преди, но ожесточеното избухване на газовете през металните шахти възпроизведе неописуем рев. Странно, но вместо да им се стори естествен, предизвикан от природата, звукът ужасно им заприлича на ядовит писък на някакъв титан, вбесен и затворен в подземния ад.

— Какво става? — извика Джоуи на Селест, макар че тя бе до него.

— Не знам.

— Някога да си виждала нещо подобно?

— Никога! — отвърна тя и сепнато се огледа наоколо. Също като огромен орган вентилационните тръби свиреха среднощната си зловеща литургия с тътен, рев и съскане, а понякога и с дивашки, зверски писъци. Ехото отекваше в опушените стени на изоставени къщи, в прозорци, тъмни като очите на слепец.

Свирепите огнени езици хвърляха отблясъци, светлината се пречупваше и странни сенки и силуети се появяваха в нощта. Адските видения надвисваха над Норт Авеню, сякаш бяха отражения на армия от титани, маршируващи наблизо.

Джоуи вдигна вързопа, който бе захвърлил. Изведнъж изпита чувството, че времето им изтича, и подтикна Селест:

— Хайде. Побързай.

Докато двамата тичаха към пътя, изригването на отровните газове спря ненадейно, както се бе и появило. Пъклената светлина се появи веднъж, после още веднъж, и изчезна. Сенките и силуетите се стопиха в неподвижния мрак.

Дъждовните капки се превръщаха в пара, щом се докоснеха до нажежените шахти, и въпреки трясъците на бурята из Коъл Вали се разнесе такова съскане, сякаш хиляди змии изпълзяваха от леговищата си.

15

Църковните порти все още стояха широко отворени. Вътре в църквата лампите светеха, както Джоуи ги беше оставил.

Селест влезе в преддверието и той я последва, като затвори вратата. Ръждясалите панти изскърцаха шумно — точно както Джоуи очакваше. Ако Пи Джей ги бе проследил, нямаше да може да влезе безшумно в църквата.

Пред входа на залата Джоуи зърна мраморния купел, бял и изсъхнал като древен череп.

— Излей водата от каната.

— Защо?

— Просто го направи — напрегнато рече Джоуи.

Селест подпря пушката си на стената и махна капачето на пластмасовия съд. Водата плисна и загъргори в купела.

— Донеси празната кана. Не я оставяй тук, където може да я види.

Джоуи поведе момичето покрай централната пътека, през портичката на святая светих, край подиума за хора.

Тялото на Бевърли Коршак, омотано в тежката мушама, лежеше на олтара.

— А сега какво? — попита Селест, следвайки спътника си.

Джоуи положи вързопчето до мъртвата жена.

— Помогни ми да я преместя.

Момичето се намръщи и попита:

— Къде ще я местим?

— Извън святая светих, в стаичката за приготовления. Тя не трябва да стои тук така. Иначе това ще е оскверняване на църквата.

— Това вече не е църква.

— Скоро отново ще бъде.

— Какви ги говориш?

— Когато си свършим работата.

— Нямаме властта да я направим отново църква. За това си трябва епископ или нещо такова, нали така?

— Не, официално не сме упълномощени да го извършим, но може би и не се налага, за да участваме в извратената фантазия на Пи Джей. Може би единственото, което ни трябва, е малко декор. Селест, моля те, помогни ми!

Тя неохотно се съгласи и двамата преместиха трупа, поставяйки го внимателно в един ъгъл на стаичката, където свещениците се бяха приготвяли за месите.

При първото им посещение в „Сейнт Томас“ бяха заварили външната врата на стаичката отворена. Джоуи я беше затворил и заключил. Сега отново я провери и се успокои, че все още е здраво заключена.