Непознати пътища

— Може да се окаже, че единственото, което трябва да направиш, е да попречиш на Пи Джей да продължи. За да не продължи да убива още двайсет години. Може би само това се очаква от теб, Джоуи. А не да ме спасиш. Мен или другите. А просто да спреш Пи Джей да върши неща, по-жестоки дори и от тазвечерните. Може би Бог иска само това от теб.

— Тук не са замесени богове. Тази нощ в Коъл Вали няма бог.

Селест стисна ръка и ноктите й се забиха в плътта му.

— Как можеш да говорят така?

— Иди и виж хората оттатък!

— Това е глупаво.

— Как е възможно един милостив бог да позволи подобно нещо да се случи?

— И по-умни от нас са се опитвали да отговорят на този въпрос.

— И са се провалили.

— Това обаче не означава, че няма отговор — рече тя и гневът и нетърпението и нараснаха. — Джоуи, ако не Бог ти е дал възможност да поправят нещата, тогава кой?

— Не знам — нещастно отвърна той.

— Да не би да мислиш, че е Род Стърлинг и че сега си в капан в зоната на здрача? — сряза го тя.

— Не, естествено, че не.

— Тогава кой?

— Може би просто… просто това е някаква физическа аномалия:. Обикновено нагъване във времето. Някаква енергийна вълна. Необяснима и безсмислена. Не знам. Откъде, дявол го взел, да знам?

— Аха. Сега ми е ясно. Просто някакъв дефект във великата машина на вселената — саркастично рече Селест и пусна ръката му. — По-логично е, отколкото божествената намеса.

— Значи не сме в зоната на здрача, а? Сега сме на космическия кораб „Ентърпрайз“ с капитан Кърк и ни нападат енергийни бури, които ни изхвърлят във времеви огъвания.

Джоуи мълчеше.

— Спомняш ли си „Стар Трек“? Някой въобще спомня ли си го през 1995?

— Дали си го спомняме? Та той е по-печеливша индустрия от „Дженерал Мотърс“.

— Нека ти покажа коя е желязната логика тук. Ако това чудо, което ти се случи, е нещо случайно и безсмислено, защо тогава не те върна назад във времето, в някой скучен ден, когато си бил на осем и си повръщал от гаден грип? Защо не преживяваш пак някой ден от предния месец, когато си киснал в караваната си във Вегас, полупиян и втренчен в серийките с Мики Маус? Или смяташ, че една съвсем случайна физическа аномалия ще ти даде шанс да се върнеш в най-важната нощ от живота си, в нощта на нощите, в момента, когато всичко се е объркало и ти си заживял без надежда за бъдещето?

Думите и го успокояваха и макар че все още се чувстваше отчаян, ръцете му вече не трепереха и той събра пръсналите се патрони и презареди пушката си.

— Може би — продължаваше да говори Селест — преживяваш тази нощ отново, не за да правиш нещо, не за да спасиш хората, не за да накараш Пи Джей да спре и да станеш герой. Може би ти е даден шанс да я изживееш, за да повярваш отново.

— Да повярвам в какво?

— В един свят, който не е без значение, в живот, който не е безсмислен.

Понякога Селест като че ли четеше мислите му. Повече от всичко на света Джоуи искаше да вярва в нещо, както когато беше помощник на свещеника преди много време. Но сега се люшкаше между надеждата и отчаянието. Сети се колко благодарен бе, когато откри, че отново е на двайсет, колко благодарен бе за онова, което му дари този втори шанс. Обаче сега като че ли повече вярваше, че е в зоната на здрача или в някакъв квантов джоб, отколкото в Бог.

— Да повярвам. Точно това искаше от мен и Пи Джей. Просто да му повярвам, да повярвам, че е невинен без никакво доказателство. И аз го направих. Повярвах му. И виж докъде ме докара това.

— Може би не това, че си повярвал на Пи Джей, е съсипало живота ти.

— Но определено не помогна — кисело отвърна той.

— Може би основният проблем е бил, че не си вярвал в нищо друго.

— Преди време бях помощник на свещеника. Обаче после пораснах. Образовах се.

— В колежа сигурно си чувал определението незрял — подчерта Селест. — Тя описва съвсем точно поведението ти.

— Ама ти наистина си умница, а? Всичко ти е ясно.

— Не. Въобще не съм умница. Но баща ми казва — признай, че не знаеш нищо, и вече си направила първата крачка към мъдростта.

— Баща ти, директорът на гимназията в затънтеното градче, да не би внезапно да е станал известен философ?

— Не ставай гаден.

Джоуи помълча и накрая се извини:

— Съжалявам.

— Не забравяй знака, който дадоха на мен. Кръвта ми по пръстите ти. Как да не повярвам? И което е още по-важно — как ти да не вярваш след това? Ти сам каза, че е знак.

— Не мислех. Бях… поддадох се на емоциите си. Щом ще мислим за това, нека да се придържаме към желязната логика, както ти искаше…

— Ако мислиш върху нещо прекалено дълго, няма да можеш да повярваш в него. Ако видиш птица, която прелита в небето и скоро се изгубва от поглед, след нея не остава доказателство, че наистина е съществувала. Откъде знаеш, че Париж съществува, като не си го виждал?

— Други хора са го виждали. Вярвам на тях.

— Други са виждали и Бог.

— Не е същото като да видиш Париж.

— Има много начини да видиш. И може би нито зрението, нито филмчетата на „Кодак“ са най-добрият начин.

— Но как да вярваме в бог, който е толкова жесток, че да позволи нелепата смърт на трима напълно невинни хора?