— Може би не трябва да се насочваме натам, дето тръгна той. Може би трябва да се върнем назад, на шосето, да отидем в Ашървил или някъде другаде, където и да е, само по далеч от онзи.
— Мисля, че това ще е краят ни. Ако избягаме… ако поемем по грешния път, както направих аз преди… Тогава небесата няма да имат милост към нас. Може би трябва да потърсим помощ.
— И кой ще ни повярва?
— Може би ще видят… ръцете ми. Или кръвта по пръстите ти, когато ме докосваш.
— Няма да стане. Само ти и аз сме. Сами срещу всичко.
— Срещу всичко — замисли се тя.
— Срещу този мъж, срещу съдбата, която щеше да те сполети, ако не бях завил по пътя за града — срещу съдбата, която те сполетя, когато поех по другата магистрала преди години. Сами сме срещу времето и бъдещето и сами ще понесем всичко, което се е устремило към нас като лавина.
— Какво ще правим?
— Не знам. Да го търсим ли? Да се изправим ли лице в лице с него? Просто трябва да я караме полека… да правим онова, което ни изглежда правилно минута след минута, час след час...
— Колко време ще трябва… да правим правилното нещо, каквото и да е то, нещото, което ще направи промяната постоянна?
— Не знам. Може би до сутринта. Онова, което се случи онази нощ, се случи в мрака. Може би единственото, което трябва да поправя, е случилото се с теб и ако те запазим жива и здрава, ако издържим до изгрева, може би тогава промяната ще е завинаги.
Гумите преминаха през дълбоките локви по провинциалното шосе и от двете страни на колата като ангелски криле се надигнаха високи стълбове бяла вода.
— Каква е „онази нощ“, за която непрекъснато говориш?
Селест сграбчи фенерчето в скута си, сякаш уплашена, че нещо чудовищно може да изскочи от мрака и да се нахвърли върху мустанга, някакво ужасяващо същество, което щеше да се изплаши от лъча на фенерчето и да избяга.
Докато караха по пътя към почти мъртвото градче Коъл Вали, Джоуи Шанън рече:
— Сутринта, когато се събудих, бях на четирийсет години; пияница без бъдеще. Същата тази сутрин стоях край гроба на баща си със знанието, че разбих сърцето му, неговото и на мама…
Селест слушаше унесено, вярвайки във всяка дума заради знака, който и бяха дали и който и разкри, че светът има измерения, недостижими за нейните сетива.
9
Радиото продължаваше да бълва: „Една от тези нощи“ на „Ийгьлс“, „Кога ще ме обичаш“ на Ронстад, „Розалита“ на Спрингстийн — все нови хитове, макар че Джоуи вече ги беше слушал двайсет години по време на непрекъснатите си местения из Щатите.
Докато умуваше над последните събития — след като срещна Селест на пътя, стигнаха върха на хълма над Коъл Вали, Джоуи отби край пътя, макар и да знаеше, че не трябва много да се бавят, за да не рискуват мозайката на съдбата да започне да се подрежда и да завърши с убийството на Селест и с неговото завръщане в реалния свят.
Коъл Вали беше по-скоро селце, отколкото град. Дори и преди ненаситните пожари да погълнат подземните тунели, там живееха не повече от петстотин души. Простички къщи с обикновени, насмолени покриви. Дворчета с цъфтящи божури и китни боровинкови храсти през лятото, които заспиваха под меки снежни одеяла през зимата. А пролетта обсипваше дряновите дръвчета с бели и розови цветове. Имаше и малък клон на Първа национална банка. Пожарната разполагаше с един-единствен камион и в нея работеха само доброволци. „Кръчмата на Полански“ приветстваше клиентите си с бира и уиски и не предлагаше коктейли, а на бара държаха буркани с мариновани яйца и лютиви наденички в пикантен сос. Имаше един смесен магазин, една бензиностанция и едно малко основно училище.
Градът не бе достатъчно голям, че да има улично осветление, ала преди правителството най-накрая да се размърда, и да започне да изселва хората и да събаря къщите им срещу определени компенсации, Коъл Вали сам започна да произвежда меко сияние в уютното си ложе сред планините, обгърнати от нощта. Сега всички магазинчета и работилнички бяха затворени. Лампите в камбанарията на църквата бяха загасени. Светлинки се виждаха само в три къщи, но и те щяха да угаснат завинаги, когато последните жители си заминеха преди Деня на благодарността.
В далечния край на града над земята се пръсна оранжев блясък, един от огньовете в подземния лабиринт почти беше излязъл на повьрхността, ала внезапно утихна. Явно горещият подземен ад там изскачаше на повърхността, докато в останалата част от града все още бе скрит под къщите и напуканите улици.
— Той дали е там долу? — попита Селест, сякаш Джоуи беше ясновидец и можеше да прозре местонахождението на непознатия им врат.
Виденията, които Джоуи имаше обаче, бяха извън неговия контрол и бяха прекалено загадъчни, за да му посочат бърлогата на убиеца. Освен това подозираше, че цялата тази работа с втория шанс се случва, за да може да направи избор — правилен или погрешен, разчитайки единствено на собствената си мъдрост, преценка и смелост. Коъл Вали беше неговото изпитание. Нямаше да има ангел-хранител; който да шепне напътствия в ухото му или да се изпречи пред него на пътя на свистящ куршум, разсичащ сенките.