Непознати пътища

Сетне Джоуи изведнъж се сети за раните, които бе видял на деликатните длани на момичето, спомни си предчувствието за опасност. Седна зад волана, затвори вратата и подаде фенерчето на момичето.

— Пусни парното — помоли го то. — Замръзвам.

Джоуи почти не усещаше, че е мокър. Беше вцепенен от почуда и се интересуваше единствено от формите, от тъканите, от звуците и миризмите на вълшебния мустанг. Ключовете бяха на таблото.

Джоуи запали колата. Двигателят издаваше необикновен звук, който той познаваше като петте си пръста. Този звук предизвика такава носталгия в душата му, че духът му мигновено се повдигна. Въпреки странността на случващото се, въпреки страха, който го задушаваше от деня в който пристигна в Ашървил, Джоуи изпита силно въодушевление.

Сякаш времето го освободи от теглото си. Всички лоши избори, които бе направил, бяха отменени. Поне за момента бъдещето бе изпълнено с надежда както когато бе на седемнайсет.

Момичето нагласи парното и от вентилаторите пъхна горещ въздух. Джоуи освободи ръчната спирачка, включи на скорост, но преди да потегли, се обърна към спътницата си и отново каза:

— Покажи ми ръцете си.

Очевидно притеснена, наблюдаваща го с тревога, тя изпълни молбата му.

Раните от пирони си стояха там, видими само за него, но на Джоуи му се стори, че малко са се затворили. Кръвотечението бе намаляло.

— Сега вършим правилното нещо, като се махаме оттук — обясни той, макар да знаеше, че тя не го разбира.

Пусна чистачките и потегли по пътя към Коъл Вали. Колата се движеше плавно също като преди и въодушевлението на Джоуи нарасна. Минута-две той бе в плен на тръпката да шофира, просто да шофира, както се беше чувствал като младеж. В плен на мустанга. Момче и неговата кола. Подвластен единствено на романтиката на пътя.

Тогава се сети какво му каза момичето, когато той видя форда и спря пред него шокиран. „Джоуи“ Беше го нарекла с малкото му име. „Джоуи?“

Какво не беше наред? Беше убеден, че не си е казвал името.

— Какво ще кажеш за малко музика? — попита тя с треперещ от напрежение глас, сякаш мълчанието на Джоуи и възторженото му съсредоточаване в пътя я притесняваха много повече от всичко, което и бе казал и което бе направил досега.

Когато тя се наведе да включи радиото, Джоуи я погледна крадешком. Беше свалила качулката на дъждобрана си. Косата и беше тежка, по-тъмна от нощта.

Той изведнъж се сети за още нещо, което тя каза и което му се стори странно: „Определено не си такъв, какъвто си те представях.“ А малко преди това: „Никога не си ми изглеждал странен“

Момичето завъртя бутона на радиото, докато откри станция, от която гърмеше „Гръмотевичен път“ на Брус Спрингстийн.

— Как се казваш? — попита Джоуи.

— Селест. Селест Бейкър.

— Откъде знаеш името ми?

Въпросът му я смути и тя не издържа на погледа му. Дори и на слабата светлинка от таблото Джоуи забеляза, че момичето се изчерви.

— Ти никога не си ме забелязвал, знаех си аз.

Той се намръщи:

— Да съм те забелязвал ли?

— В гимназията беше два класа преди мен.

Джоуи се озадачи от думите и и вместо да наблюдава внимателно хлъзгавото шосе, се разсея.

— Какви ги говориш?

Втренчена в светлинките на радиото, тя отвърна:

— Бях в прогимназията, а ти завършваше. Бях ужасно хлътнала по теб. Направо се поболях, когато се дипломира и замина за колежа.

Той не можеше да откъсне поглед от нея.

Пътят се изви край изоставена мина с изпочупени съоръжения отпред, които се издигаха в мрака като разпръснати кости на праисторически звяр. В страховитите им сенки поколения мъже се бяха претрепвали от работа, за да извадят на бял свят въглищата, ала вече всички се бяха превърнали в прах или бяха отишли да работят в градовете. Докато завиваше, Джоуи плавно намали на шейсет и четири километра в час толкова потресен от това, което му каза момичето, че реши да кара по-бавно.

— Никога не сме си говорили — продължаваше тя, — нямах смелост да те заговоря. Аз просто… нали се сещаш, възхищавах ти се отдалече. Божичко! Толкова тъпо звучи — добави и го погледна крадешком, за да види дали се е изненадал от признанието й.

— Не те разбирам.

— Ти мен ли?

— На колко си? На шестнайсет?

— Седемнайсет, почти осемнайсет. Баща ми е Карл Бейкър и понеже е директор на гимназията, на мен въобще не ми беше лесно. Пълен аутсайдер съм и затова ми беше толкова трудно да завържа разговор с толкова… ами, с момче поне наполовина толкова готино като теб.

Джоуи изведнъж изпита чувството, че се намира в зала с криви огледала, където разговорите бяха чудновати и нищо нямаше особен смисъл.

— Кое е толкова смешно?

— Смешно, ли?

Той намали на четирийсет километра в час, а после и още повече, докато най-накрая едва изпреварваше водата, препускаща в наводнената канавка край пътя. Буйните, черни води на поточето хвърляха сребърни отблясъци на светлината на фаровете.

— Селест, майната му, аз съм на четирийсет. Така че как е възможно да съм бил само два класа преди теб в гимназията?

Лицето и изразяваше нещо смесено между удивление и тревога, ала тя веднага даде израз на гнева си:

— Защо се държиш така? Опитваш се да ме уплашиш ли?