Читаем Непознати пътища полностью

— Малко по-рано ти ми каза, че тя не е била просто привидение, че е нещо повече от пиянска халюцинация.

— Аха. Със сигурност. Тя е спомен. Някъде, някога съм я виждал в действителност — рече Джоуи и толкова силно стисна главата си с ръце, сякаш можеше наистина да измъкне потуления в дебрите на паметта си спомен.

— Кой може да се е промъкнал в колата ти, за да сложи там буркана?

— Не знам.

— Тази нощ, преди да отпътуваш за колежа, къде беше?

— В къщи. В Ашървил. В дома на родителите си. И не съм спирал никъде по пътя.

— Мустангът в гаража ли беше паркиран?

— Нямаме гараж. Къщата… не е такава.

— Колата заключена ли беше?

— Не.

— Значи всеки може да се е вмъкнал.

— Аха. Може би.

От къщата пред тях не излезе никой, понеже тя бе сред първите обезлюдени в Коъл Вали; беше пуста от месеци. По бялата фасада някой беше написал със спрей едно голямо 4, заградено в кръг. На светлината на фаровете номерът, червен като прясна кръв, означаваше, че тази къща ще е четвърта поред, когато булдозерите дойдат да сриват града, след като и последните жители си отидеха.

Местните и федералните бюрократи бяха действали толкова бавно, че пожарът в мините бе разпрострял нажежените си до бяло езици под цялата долина, а потушаването му вече беше по силите единствено на времето и природата. Унищожаването на града обаче трябваше да бъде проведено под строг ред, като военна операция, и това бе твърдото намерение на властите.

— Тук сме като мишени — пророни Джоуи.

Без да проверява ръцете и, убеден, че неподвижността им вече е довела до съживяване на стигмата върху дланите и, той потегли на задна и се върна на улицата, излизайки от моравата пред къщата. Дъждът беше удавил поляната във вода и Джоуи се притесняваше да не затънат в калта, ала мустангът излезе на асфалта без проблеми.

— Сега накъде? — попита Селест.

— Ще пообиколим града.

— Защо?

— Ще търсим нещо странно.

— Всичко е странно.

— Ще го познаем, като го видим.

Джоуи бавно потегли из града.

На първата пресечка Селест му посочи тясна уличка вляво:

— Къщата ни е ей-там.

Наблизо сред мънистените завеси на дъжда, светеше мека кехлибарена светлина. Май че нито една друга къща в околността не бе обитавана.

— Всички съседи се изнесоха. Майка ми и баща ми са сами там.

— И така може би са в безопасност — напомни и той, докато караше бавно покрай дома и и оглеждаше улицата.

Макар че щатското шосе минаваше през града, по него нямаше никакво движение и Джоуи се досети, че няма да срещнат други коли. Някои експерти уверяваха обществото, че шосето е напълно безопасно, че не е възможно да се пропука и парите да погълнат някой нищо неподозиращ шофьор. Обаче освен сриването на града бе решено и пътят да бъде разрушен, пък и местните отдавна се отнасяха скептично към всичко, което твърдяха експертите. Затова предпочитаха другите шосета.

Вляво пред тях се издигаше католическата църква „Сейнт Томас“, в която, както и в църквите на околните малки селища, преди време в събота и неделя свещениците от „Богородични мъки“ изнасяха служби. Сградата не беше просторен храм, а проста дървена постройка с обикновени прозорци без стъклописи.

Лъч от фенерче, шарещ по стъклата на прозорците на „Сейнт Томас“, привлече вниманието на Джоуи. Фенерче. Всеки път, когато лъчът сменеше посоката си, сенките изведнъж нахлуваха като разтревожени духове.

Джоуи зави по улицата и спря пред църквата. Загаси фаровете и изключи мотора. Вратите над стълбището бяха отворени.

— Това е покана — рече Джоуи.

— Мислиш, че той е там вътре?

— Мога да се обзаложа и да спечеля.

В църквата фенерчето угасна.

— Стой тук — нареди Джоуи на Селест.

— Друг път.

— Моля те.

— Не!

— Вътре може да се случи всичко.

— И тук, навън, може да се случи всичко.

Джоуи не можеше да отрича с очевидното.

Когато слезе и заобиколи колата отзад, момичето го последва, нахлупвайки качулката на главата си.

Дъждът се смеси със суграшица както преди двайсет години, когато Джоуи си заминаваше и катастрофира на магистралата. Зрънцата дращеха по форда като противни дълги нокти.

Докато отваряше багажника, Джоуи почти не се съмняваше, че там ще открие мъртвата блондинка. Не беше там.

Той измъкна лоста от отделението, в което прибираше и крика. Беше от чугун и Джоуи усети успокоителната тежест в ръката си. Селест пък видя кутията с инструментите и докато Джоуи претегляше тежестта на металния лост, тя затършува и извади огромна отвертка.

— Е, не е нож, ама поне е нещо.

Джоуи предпочиташе Селест да остане в колата и да заключи вратите. Ако се мернеше някой, тя можеше да натисне клаксона и Джоуи щеше да бъде до нея на секундата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука