Непознати пътища

Появи се романът „Рагтайм“ на Доктороу. „В търсене на мистър Гудбар“ на Джудит Роснер. Диското. Дона Съмър. „Би Джийс“.

Сега, все още мокър до кости, Джоуи осъзна, че вече не е облечен в костюма, с който беше на погребението и с който направо излетя от кантората на Кадински. Беше с бархетна риза на шотландски карета, дънково яке, подплатено с каракул, дънки и ботуши.

— Аз съм на двайсет години — благоговейно прошепна Джоуи, все едно че говореше на Господ в смълчана църква.

Селест се протегна и докосна лицето му. Усети топлата и ръка, трепереща не от страх, а от удоволствието да докосва — разлика, която Джоуи усети само защото отново беше млад и особено чувствителен към трепетите на младите сърца.

— Определено не си на четирийсет — заяви Селест. Тонколонките на радиото загърмяха в ритъма на песента „Огнено сърце“ от едноименния хитов албум на Линда Ронстад.

— Аз съм на двайсет години — повтори Джоуи и очите му се навлажниха от благодарност към незнайната сила, която го бе довела на това място, в това време, на този вълшебен път.

Това не беше просто втори шанс. Беше възможност да започне отначало.

— Само трябва да направя правилното нещо — рече той — Ала как ще разбера кое е то?

Дъждът блъскаше, плющеше, гърмеше върху колата с апокалиптична ярост.

Селест отдръпна ръка от лицето му и приглади назад мократа му коса.

— Твой ред е — каза тя.

— А?

— Казах ти коя година сме. Сега ти трябва да ми разкажеш всичко.

— Ами, откъде да почна? Как да… те накарам да ми повярваш?

— Ще ти повярвам — увери го тя.

— За едно съм сигурен — каквото и да ме е довело тук, каквото и да се налага да променя — ти си в центъра му. Ти си сърцето на това вълшебство. Ти си причината да получа шанс за нов живот, а по-доброто бъдеще зависи от теб.

Селест се заслуша в думите му с ръка на сърцето. За един кратък миг изглеждаше, че едва си поема дъх, ала сетне се опомни и промълви:

— Ставаш все по-странен… обаче започва да ми харесва.

— Дай да видя ръцете ти.

Момичето свали ръка от гърдите си и показа дланта си. Малката лампичка все още светеше, ала не бе достатъчна, за да се види стигмата.

— Подай ми фенерчето си.

Селест му го даде.

Джоуи го включи и разгледа ръцете и. Когато погледна раните за последен път, те се затваряха. Ала сега отново се бяха отворили и от тях капеше кръв.

Селест зърна страха върху лицето му и попита:

— Какво виждаш, Джоуи?

— Дупки от пирони.

– Нищо няма.

— Кървят.

— На ръцете ми им няма нищо.

— Не можеш да го видиш, но трябва да ми се довериш.

Той докосна дланта й. После вдигна ръка и върхът на прьста му блестеше от кръвта и.

— Аз мога да видя. Мога да усетя. За мен е ужасяващо истинско.

Джоуи вдигна поглед към Селест и видя, че се е втренчила в окървавения му пръст.

— Ти… ти сигурно си се порязал.

— Можеш ли да я видиш?

— На пръста ти — потвърди тя с треперещ глас.

— А на ръката, си?

Тя поклати глава.

— На ръката ми няма нищо.

Джоуи докосна дланта и с друг пръст. Отново се изцапа с кръвта и.

— Виждам я — промълви тя, треперейки. — На двата пръста. Превръщането.

Видението за кръвта по ръцете и като по чудо се материализираше чрез докосването му.

С лявата си ръка Селест докосна дланта на дясната, ала пръстите и не се окървавиха.

По радиото Джим Крос, все още жив, пееше „Време в бутилка“.

— Може би не можеш да прозреш съдбата си чрез собствените си очи — замисли се Джоуи. — Никой от нас не може. Но някак… чрез мен… чрез докосваното ми, знам ли… може би това е знак за теб.

Джоуи отново докосна нежно дланта и и този път пръстът му се навлажни с кръвта и.

— Знак — повтори като ехо тя, без да съзнава напълно какво се случва.

— Значи ще ми повярваш. Знакът е, за да ми повярваш. Защото ако не ми вярваш, няма да мога да ти помогна. А ако не помогна на теб, няма да помогна и на себе си.

— Твоето докосване — прошепна Селест, вземайки ръката му в своите. — Твоето докосване — повтори и го погледна в очите. — Джоуи… какво ще ми се случи… какво щеше да ми се случи, ако ти не се бе появил?

— Щеше да бъдеш изнасилена — отвърна той напълно убеден в думите си, макар и да не разбираше откъде знае. - Изнасилена. Пребита. Измъчвана. Щяха да те убият.

— Мъжът в другата кола ли? — попита тя и се загледа в тъмното шосе. В гласа и се долавяше ужас, който разтърси цялото и тяло.

— Поне така мисля. Мисля… мисля, че го е правил и преди. Блондинката, увита в мушама.

— Страх ме е.

— Имаме шанс.

— Още не си ми обяснил. Не си ми казал нищо. Ами шевролета, който си мислеше, че караш… ами това, че си на четирийсет?

Селест пусна ръката му, която се бе изцапала от кръвта й.

Джоуи се избърса в дънките си. Насочи фенерчето към дланите и и рече:

— Раните се влошават. Съдбата, провидението, наричай го както искаш, се бори за своето.

— Значи той се връща, така ли?

— Не знам. Може би. Някак… докато се движим, сме в безопасност. Раните се затварят и почват да избледняват. Докато се движим, можем да променим нещата, имаме шанс.

Той угаси фенера и и го върна. Спусна ръчната и се върна на пътя.