Непознати пътища

— Може и да е минал през града, без да спира — обясни Джоуи. — Може да е отишъл на Блек Холоу и оттам на магистралата за Пенсилвания. Обикновено по този път се връщах в колежа. Но… мисля, че той е някъде там долу. И ни чака.

— Нас ли?

— Мен ме изчака на шосето. Просто спря и изчака, за да види дали ще го последвам.

— Но защо ще го прави?

Джоуи подозираше, че знае отговора и на този въпрос. Усещаше знанието, потиснато, впило остри зъби в ума му, върлуващо като акула из океана на подсъзнанието и неспособно да изплува на повърхността. То щеше да се извиси над мрачните дълбини и да дойде за Джоуи тъкмо когато най-малко го очакваше.

— Рано или късно ще разберем — отвърна той.

Беше убеден, че сблъсъкът е неизбежен. Двамата със Селест бяха приковани от безмилостното гравитационно поле на черната дупка, която ги всмукваше и ги дърпаше, за да се озоват най-накрая пред ужасната истина.

В далечния край на града блясъкът от отворената гореща яма запулсира още по-силно. Потоци от бели и медночервени искри изригнаха от земята като огромен рояк светулки, прогонени толкова яростно, че стигнаха чак до дъждовните небеса, преди да угаснат.

Уплашен, че неприятното усещане в стомаха му скоро ще се превърне в слабост, Джоуи загаси лампичката и потегли към осиротелия град.

— Ще отидем право у дома — каза Селест.

— Не знаем дали е правилно.

— Но защо не?

— Може би идеята не е добра.

— При нашите ще сме в безопасност.

— Идеята не е просто да сме в безопасност.

— Тогава каква е идеята?

— Да те запазим жива и здрава.

— Все тая.

— И да го спрем.

— Да го спрем ли? Убиеца?

— Изглежда логично. Искам да кажа — как може да има изкупление, ако просто обърна гръб на злото и се скрия? Твоето спасяване сигурно е само половината от това, което трябва да направя. Да спра него е другата половина.

— Пак става прекалено мистично. Кога ще повикаме и екзорсист и ще започнем да пръскаме наоколо със светена вода?

— Това е положението. Не мога да го променя.

— Чуй ме, Джоуи, ето какво е логично — баща ми има цял шкаф с ловни пушки. Ето това ни трябва на нас.

— Ами какво ще стане, ако отиването у вас само го привлече там? Може би вашите ще са в безопасност, когато не си наоколо, може дори да не се сети за тях.

— Господи, колко е ненормална тази работа — ядоса се Селест. — И знай, че не ругая често или напразно.

— Дъщерята на директора — пошегува се Джоуи.

— Точно така.

— Между другото онова, което каза за себе си преди, малко, не е истина.

— А? Какво съм казала?

— Не си загубенячка.

— Добре тогава.

— Ти си красива.

— Аз съм просто една средностатистическа Оливия Нютън-Джон — саркастично изрече тя.

— И имаш добро сърце — прекалено добро, че да пожелаеш да промениш съдбата и бъдещето си с цената на живота на родителите си. Селест помълча сред рева на пречистващия дъжд, сетне отвърна:

— Не. Не, мили Боже, не желая това. Но ще ни отнеме съвсем малко време да влезем в кабинета и да заредим пушките.

— Всичко, което правим тази нощ, всяко наше решение, ще има необратими последици. Това щеше да бъде така дори и нощта да не беше толкова необикновена. Бях го забравил преди време — винаги има някакви последици — и платих страшно висока цена за забравата. А тази нощ правилният избор е по важен от всякога.

Докато се спускаха от хълма и се приближаваха към града, Селест рече:

— Тогава какво да правим — да бъдем в движение и да зачакаме лавината, за която говореше, да ни помете ли?

— Ще я караме лека-полека.

— И как по-точно ще стане това? — доста раздразнено попита тя.

– Ще видим. Покажи ми ръцете си.

Тя включи фенерчето и показа първо едната, а после и другата си длан.

— Добре, сега са само тъмни синини. Няма кръв. Правим нещо правилно.

Натъкнаха се на тясна цепнатина, през която излизаше пара, и макар да нямаше пламъци, беше достатъчно, че да ги раздруса силно и да лизне колата. От подскачането жабката се отвори. Селест се стресна и завъртя фенерчето към жабката. Лъчът освети някакво стъкло в малкото отделение. Беше буркан. Бурканче. Може би преди е било пълно с фъстъчено масло или кисели краставички. Нямаше етикет. Беше пълно с мътна течност, в която плуваше нещо странно, не се виждаше точно какво, но все пак беше страшно.

— Какво е това? — попита Селест и решително, макар да бе ужасно уплашена, бръкна в жабката.

Извади бурканчето.

Повдигна го.

В розовата течност плуваха две сини очи.

10

Чакълът трополеше под гумите на форда и колата подскочи, когато премина през някаква дупка, Джоуи извърна поглед от буркана в ръцете на Селест навреме, за да види как една пощенска кутия се счупва от сблъсъка с предната броня. Мустангът се заклати по полянката пред първата къща в началото на града и спря точно преди да се забие във верандата.

Джоуи мигновено си спомни нещо от онази нощ, която вече бе преживял и през която не пое по пътя за Коъл Вали.