Некромантът

— Ами ако бъде нарушен? — попита Вирджиния.

— Няма да е добре — каза той.

— Тя не е ли ужасна на вид?

— На езика нахуатъл71 я наричат Жената в змийски одежди.

— Страхотно! — каза Вирджиния. — А как ще реагира момчето на това?

— Когато го докоснах преди миг, вкарах в него просто заклинание, така че да вижда само красива млада жена. Не съм сигурен колко дълго ще трае заклинанието, но дори момчето да се поколебае, искам да го блъснеш вътре при нея. След като тя се нахрани, ще можем да преговаряме.

— Ами ако ни откаже? — попита тихо Вирджиния.

— Тогава ти ще я приспиш с флейтата си и ще я пратим обратно в нейния затвор — каза Дий спокойно.

— За всичко си помислил, а, докторе? — попита Вирджиния саркастично.

— Да.

Смътни плашещи мисли бяха започнали да се трупат дълбоко в ума на Джош. Образи на змиеглаво чудовище с дреха от гърчещи се змии, което води армия от други чудовища по разкаляно бойно поле.

А срещу нея: фигурата на закачулен мъж с кука на мястото на лявата му ръка и до него — червенокоса жена-воин с бледа кожа.

— Коат… — започна той, но гласът му се запъна.

Дий пристъпи напред от сенките.

— Джош, всичко наред ли е?

— Аз… не съм сигурен — каза той и притисна длан към челото си. — Изведнъж ме връхлетя адско главоболие. Тази Коатликуе… — Той облиза устни. — Как изглежда?

— Като Архонтка я смятали за необикновено красива — рече предпазливо Дий. — Защо питаш?

— Все си мисля за змии, а аз мразя змиите, наистина ги мразя. — Джош притисна с две ръце туптящата си глава и зажумя. Никога по-рано не бе изпитвал такава ужасна болка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Това мигрена ли беше? Дори при най-дребното движение, като помръдване на очите, сякаш ножове пронизваха черепа му.

— Колко силно е главоболието? — попита Дий и хвърли поглед към Вирджиния. — Да ти се намират болкоуспокояващи?

— Не говори глупости, аз съм пробудена безсмъртна — каза тя и завъртя очи. — Обзалагам се, че това главоболие не е естествено.

— Мигрена — прошепна Джош. — Ще трябва да спра. Можеш ли ти да продължиш? — изпъшка той.

— Коатликуе общува само с този, който я призове — промърмори Дий. Хвана с ръка брадичката на Джош и я повдигна, за да се взре в очите му. — Повярвай ми. Аз съм доктор. — Очите на момчето бяха започнали да променят цвета си, червеното избледняваше и се виждаха следи от бялото и от първоначалното синьо. — Обикновено страдаш ли от мигрена?

— Не. Никога през живота си не съм имал. А на леля Агнес й се случва постоянно. Но сега времената не са нормални, нали? — изрече Джош през стиснати зъби. Стомахът му се бе разбунтувал и му се струваше, че може да повърне.

— Не, определено не са — каза Дий много тихо, взирайки се дълбоко в очите на Джош…

На сто и десет километра оттам, в Пойнт Рейес, Никола и Пернел се дръпнаха назад, когато Дий се втренчи право в тях.

Прометей бе притиснал и двете си длани към кристалния череп, който сега пулсираше като гигантско биещо сърце. Очите на Древния бяха здраво стиснати; устните му се движеха и те го чуваха как шепти на дузина езици:

— Виждам чудеса… и ужаси… чудеса и ужаси…

Никола и Пернел погледнаха към Дий и видяха, че устните му мърдат. След половин секунда го чуха да говори, като че ли беше в стаята с тях.

— Джош — каза Дий. — Мисля, че имам лек за главоболието ти. Кажи: „Довиждане, Никола; довиждане, Пернел“ — заповяда той.

Алхимика и Вълшебницата чуха как Джош сковано повтори думите:

— Довиждане, Никола; довиждане, Пернел.

И внезапно образът изчезна.

Черепът потъмня. Прометей потрепери и се свлече от стола на пода. Пернел погледна към съпруга си. И двамата бяха измъчени и изтощени.

— Какво стана?

— Дий разбра, че гледаме. Сигурно е хвърлил предпазна магия. Джош вече е сам. Да се надяваме, че ще издържи, докато другите стигнат дотам.

Глава 63

Един униформен пазач се приближи до вратата и изгледа странната тройка отвън. Слаб, безупречно облечен японец в черен костюм, червенокоса жена, също в шит по поръчка черен костюм, и тийнейджърка с разрошена коса. Зад тях един стар фолксваген беше паркиран как да е до бордюра.

Русото момиче натискаше с пръст интеркома и непрекъснатото звънене започваше да лази по нервите на пазача. Той посочи с пръст табелата, залепена на вратата.

„Пускаме само с уговорена среща“.

Момичето свали пръст от звънеца и затършува в джобовете си. Извади балсам за устни и написа с мазни букви върху стъклото:

Е ОНШЕПС

Пазачът поклати глава, обърна се и закрачи към бюрото си във фоайето на „Енох Ентърпрайзис“. Туристи. Всеки ден хора тропаха по вратата, за да искат упътвания или пък за да питат дали могат да се качат на покрива да направят снимки. Никой от тях не бе пускан. Никога.

Преди да успее да седне обаче, вълна от жега го блъсна в тила и опърли косъмчетата по врата му, и той зърна бегло как тежката врата прелита през фоайето и се удря в стената, преди нещо да го халоса в основата на черепа и светът да почернее.

— Можеше просто да отвориш вратата — подхвърли Ифа, като гледаше димящите останки от метал и стъкло. — Или да разтопиш ключалката.

Софи затръска ръце, за да ги охлади.