Некромантът

— Още не съм закусвал. — Сфинксът погледна към Макиавели. — Наглостта винаги е вкусна, прилича на пилешко. Ако не искаш да ми го подариш, позволи ми да го купя. Ще ти дам цяло състояние за този човек.

— Колко голямо състояние? — попита Макиавели с усмивка.

— Хей! — възмути се Били.

— А ти колко искаш? — попита съвсем сериозно сфинксът.

— Аз не се продавам! — сопна се Били.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Макиавели на сфинкса. — Трябва да побързаме; времето напредва. Господарите ни искат тези създания да са в града по пладне.

Сфинксът се обърна и тръгна с тихи стъпки.

— Влезте през тези врати. Ще се срещнем долу — каза той и тогава Били осъзна, че съществото е твърде голямо, за да мине през двойната порта. Главата на сфинкса се завъртя под неестествен ъгъл и езикът му затрепка към Били. В отговор безсмъртният също се изплези. — Съвсем като пилешко… — повтори сфинксът и се отдалечи, тракайки с нокти по камъните.

— Това не беше забавно — изсъска Били на италианеца. — Знаеш, че тези Древни и Потомци нямат чувство за хумор. Той помисли, че си сериозен.

— А откъде знаеш, че не съм? — попита италианецът.

— Знаех си, че така ще кажеш — рече Били. Видя как Макиавели спря на вратата и се обърна да погледне към града отвъд залива. — Колебания ли те обзеха? — попита той.

Макиавели поклати глава.

— Просто исках да го видя за последно. — Обърна се към Били. — След като направим това, нищо вече няма да бъде същото. Ще бъдем престъпници.

Били Хлапето се ухили.

— Аз съм бил престъпник цял живот. Не е толкова зле.

Глава 62

— Коатликуе…

Думата се понесе в пространството между Сенкоцарствата.

— Коатликуе…

Думата завибрира и затрептя, затуптя и запулсира.

— Коатликуе…

Един глас, който зовеше, зовеше, зовеше…

Бяха й останали само сънищата.

Сънища за златен век.

Сънища за златни времена.

За времена, когато бе красива.

За времена, когато бе млада.

За времена, когато управляваше света.

И сега тези сънища бяха смутени.

— Коатликуе…

Джош Нюман си пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху четирите меча, които Дий бе подредил в квадрат на пода. Те сияеха меко, изпускайки във въздуха червен, бял, зелен и кафяв дим.

— Коатликуе…

— Трябва само да я повикаш — бе казал Дий. — В имената има магия, има сила. Тя ще те чуе и ще дойде. Уникалната комбинация от мечовете и могъщата ти аура ще я привлече насам.

— И тя ще ме научи на некромантия, така ли? — попита Джош.

— Да — каза Дий и за един-единствен миг на Джош му се стори, че чува как Никола и Пернел крещят не! После осъзна, че те вероятно биха казали точно това. Ако усвоеше некромантията, щеше да е в състояние да открие истината за семейство Фламел и за Древните, и още много, много неща. Щеше да може да говори с всички велики мъже и жени в историята, да им задава въпроси, да разкрие тайните им, да разбере къде са скрили съкровищата си. Можеше да възкреси динозаврите от парченца кост и дори — тази мисъл бе потресаваща — да пресъздаде първобитните хора, така че родителите му да ги изучават от първа ръка. И някъде дълбоко в ума си се зачуди защо Дий, който бе некромант, не е използвал силата си по този начин. За какво бе използвал некромантията Магьосника?

— Коатликуе… — Джош се съсредоточи върху мечовете.

Кларент лежеше в основата на квадрата и върхът му сочеше наляво. Дюрандал бе от лявата страна и върхът му сочеше нагоре; Екскалибур се намираше отгоре и върхът му сочеше надясно, към Жуайоз, който бе поставен с върха надолу. От каменните мечове се виеше огън и цветовете бяха започнали да се преплитат по средата на квадрата.

Тя спеше.

И сънят й продължаваше еони.

Сънуваше.

И сънищата й продължаваха векове.

Но кошмарите продължаваха хилядолетия.

И на това място без светлина, без звук, без усещане, тя не знаеше дали е будна, или спи. Просто съществуваше.

Червено. Петно от цвят.

Но в този ужасен затвор нямаше светлина.

Друго петънце: бяло. Мъничко, далечно.

Древните я бяха оковали в пълен мрак. Никога не бе имало светлина. Досега.

Трето петно: кафяво.

А после се появи и четвърта светлинка, и тя бе зелена.

Тя се обърна към светлините.

Димът от остриетата се залюля и огъна като от полъх на вятъра.

Пръстите на Вирджиния се впиха в ръката на Дий.

— Нещо става.

— Когато тя пристигне, ще трябва да действаме бързо — каза Магьосника. — Веднага, щом се появи в квадрата, ще блъснем момчето при нея. Докато квадратът остава ненарушен, тя е затворена вътре.