Нашественици във времето

Изяде храната и внимателно остави чинията на пода. Изпи чаша чиста вода, отиде под приспособения за безтегловността душ и се изми в горещите струи. Стараеше се да отвори сетивата си, да се наслади на всяка частичка от усещанията си. Идваше краят на всичко, дори на най-привичните преживявания.

Помисли дали да не си намери някаква музика или да почете книга. Струваше му се подходящо за момента.

Светлините угаснаха. Даже предупреждението на антителата изчезна от комуникационния пулт.

Е, дотук с четенето.

В мъждивата звездна светлина той с опипване се върна на кушетката си.

Ставаше все по-студено. Представяше си как топлината на жилищния купол се процежда навън в необятния топлообменник на почернялото, състарено небе. Кое ли щеше да го довърши първо — студът или липсата на въздух?

Не се страхуваше. Обзе го странно чувство на обновление — на младост, за пръв път от един субективен век товарът на времето явно вече не можеше да го смаже.

Може би изпитваше умиротворението на смъртта, готовността да се отърси от грижите на един прекалено дълъг живот, което и баща му бе открил преди него. Накрая поне стигаше до удовлетворението, че е поживял и видял достатъчно.

Скръсти ръце на гърдите си. Вече трепереше, усещаше въздуха твърде остър в ноздрите си. Затвори очи.

Нещо като любопитство, искрица на съзнание раздвижи антиксийли.

Пред него имаше изкуствено творение.

Как тази изстиваща развалина бе попаднала тук, в това място и време?

Вътре имаше още нещо. Самотна, потрепваща свещичка на нечие съзнание…

Антиксийли посегна…

Над купола увисна кораб — друг кораб.

Умиращият Майкъл го гледаше изумено.

Приличаше на смокиново семе в лъскава черна обвивка. Никаква светлинка не се виждаше по малкия, подобен на пашкул корпус. Криле от нощна тъма, сигурно разпрострели се на стотици мили, се надвесиха над останките от „Рака“, леки вълнички пробягваха по тях.

„Приятелите на Уигнър“ бяха разказали на Майкъл за тези кораби. „Нощен летец“, чиито криле представляваха листови разкъсвания в тъканта на пространство-времето.

Ксийлски.

Студът впи нокти в гърдите му. Мускулите на гърлото му се свиха във внезапен спазъм, тъмни облаци покриха зрението му.

Още не — осъзна, че безмълвно се моли, а отслабващите очи не се отделяха от ксийлския кораб, тъжното му примирение мигновено изчезна. Само още малко. Трябва да узная какво означава това. Моля ви…

Антиксийли взе гаснещото пламъче от свещта.

И последната топлинка изтече от разбития кораб. Въздухът в прозрачния купол се натрупа като скреж по комуникационния пулт, по кушетките, кухничката, изоставеното тяло.

Антиксийли обгърна пламъчето, почти развеселен от дребния му страх, от изумлението и безпомощната жажда за оцеляване.

Пламъчето бе втъкано в паяжина от квантови функции, акаузални и нелокални.

Майкъл беше… безтелесен. Сякаш някой взе скъпоценния камък на съзнанието, почиващ досега зад очите му, и го запрати в пространството.

Вече дори не усещаше пулса си.

Но тук при него имаше още нещо, някаква… цялост. Като че подхвърчаше и бръмчеше подобно на мушица под огромен таван. Усещаше настроението му на безмерна, удовлетворена умора, задоволството на пътника в края на дълъг и труден път. Задълго остана в сиянието на неговата закрила.

После то започна да се разтваря.

Майкъл искаше да заплаче като дете, търсещо грамадния си родител. Сякаш го блъскаха и биеха. Сякаш цял глетчер спомени и чувства се разделяше на стотици айсберги около него. Сега и тези айсберги се пръснаха на парчета, а те се стопиха по повърхността на очакващото ги море…

И той остана сам.

Беше невъзможно да измерва времето, освен чрез бавните промени в собствените си чувства.

Измъчваше го отчаяние. Защо го доведоха в тази точка на пространство-времето, защо го опазиха по този начин и после го изоставиха толкова небрежно?

Отчаянието се превърна в гняв, който се задържа дълго в него.

Но гневът избледня.

Обзе го любопитство и той започна да си прави опити със своето съзнание. Изглежда физически се състоеше от стегнат възел квантови вълнови функции. Предпазливо започна да го разплита, позволи на фокуса на съзнанието си да се плъзга по пространство-времето. Скоро сякаш полетя над арката на космоса, необвързан от границите на пространството или времето.

Навсякъде в галактиките откри делата на човека. Задържаше се над места и предмети, зарязани от историята, оставаше не по-малко над някоя рееща се детска играчка, отколкото при великанска космическа крепост.

Навсякъде откриваше белезите на война. Съсипани звезди и светове, прахосана енергия. Но никъде не намери хора, не откри разум.

Отначало Майкъл определяше с човешки понятия местата, където отиваше, реликвите, които намираше. Но с времето и разрастването на съзнанието му той премахна тази преграда от мислите си. Позволи на съзнанието си да се смекчи още, да разтвори тесните човешки възприятия, в които се бе вкопчило.