Нашественици във времето

Пет милиона години след първия сблъсък между човека и какса, останките на боен кораб Сплайн се появиха устремно от устата на червеева дупка сред яростно гравитационно излъчване. Червеевата дупка се затвори в облак искри.

Останките — тъмни, с почти напълно изцедена енергия — бавно се въртяха в безмълвието. В тях почти нямаше живот.

Почти.

Квантовите функции заляха Майкъл Пул като синьовиолетов дъжд и го върнаха във времето. Той изпъшка от болката на прераждането.

Човешките същества биха го нарекли антиксийли.

То беше… огромно. Величествените му чувства можеха да бъдат описани с човешки думи само приблизително.

Но това нямаше значение — антиксийли оглеждаше завършените си дела и беше доволно.

Съзнанието му се простираше през светлинните години. Сияеща материя задръстваше вселената. Ксийлите бяха дошли, построиха своите приказни замъци от тази грееща пяна, а после отпътуваха. Скоро веществото щеше да навлезе в период на разпадане и антиксийли вече усещаше как напрягат мускули обитателите на тъмния океан отдолу.

Функцията на антиксийли бе да направлява безмерните проекти на ксийлите, изграждащи път извън този смъртоносен космос. За да постигнат целите си, ксийлите дори се бяха върнали назад във времето, за да променят собствената си еволюция, превърнаха историята си в затворена времеподобна крива, във вакуумна диаграма.

Антиксийли бе съзнанието, насочващо този процес, пътуващо като античастица назад във времето от мига на разпадането си към мига, в който бе създадено.

А сега работата бе завършена. Антиксийли чувстваше нещо като удовлетворение от мисълта, че неговите подопечни се бяха спасили с бягство и сега бяха недосегаеми за онези… за другите, на които накрая не можеха да противостоят.

Антиксийли вече можеше да си даде свобода.

Разстла се нашироко. Скоро с кратък нелокализиран изблик на селектрони и неутралино съзнанието му щеше да се умножи, надроби, разбие, да потъне във вакуума…

Още не. Имаше нещо ново.

Майкъл не се нуждаеше от много време, за да установи състоянието на своя крехък кораб.

В купола засега вътрешните батерии даваха някаква мощност. Биха могли да издържат… колко, няколко часа? Доколкото виждаше, между купола и остатъка от „Рака-отшелник“ липсваше функционална връзка, нито пък бяха оцелели връзките със Сплайна, създадени от Хари… Освен една — светещо предупреждение на комуникационните екрани, което Майкъл нарочно пренебрегваше. Проклетите непокорни антитела вече можеха да сдъвчат целия кораб — не го интересуваше.

Значи нямаше на разположение мощност, за да се движи. Дори и капсула за междупланетни полети. Нямаше как да промени положението си.

Но не се оплакваше, нито се страхуваше от бъдещето, каквото беше. Истинско чудо бе, че оцеля при преминаването през мрежата от червееви дупки… Всичко това беше като фантастична премия за него.

Разбира се, Хари вече го нямаше.

Вселената около купола му се струваше състарена, безжизнена, потъмняла. Жилищният купол беше самотно мехурче от светлина и живот.

Майкъл беше сам тук, в края на времето. Чувстваше това.

Приготви си нещо за хапване. Обичайните занимания в яркия остров светлина на малката кухничка му подействаха странно ободряващо. Отнесе храната до кушетката, легна по гръб с чинията в ръка и намали осветлението в купола.

Само Бог знаеше къде бе попаднал… ако думата „къде“ можеше да има смисъл след такова преместване в пространство-времето. Звездите бяха далечни, тъмни, червени. Нима бе отминало толкова време? Зачуди се дали пък нещо, някоя незнайна сила бе помогнала на звездите да остареят по-бързо в ерата след мигновения отрязък от време, принадлежащ на човеците?

Нямаше никакъв по-забележим признак за човешки живот или дейност. Нито на друг разумен живот.

Майкъл размишляваше, че разумът бе имал време да поработи. След милиони години със свръхсветлинния хипердвигател и сингуларните технологии в ръцете на стотици раси, вселената би следвало да изглежда преобразувана…

Преустрояването й трябваше да бъде очевидно като неонова реклама, висока хиляда светлинни години.

… Но вселената просто се бе състарила.

Знаеше от субективната продължителност на прехода през червеевите дупки, че едва ли бе прекосил повече от няколко милиона години — частичка от голямото пътуване към времеподобната безкрайност — и ето, вълната на живота вече се бе отдръпнала от космическия бряг. Имаше ли някъде останали хора?

Усмихна се тъжно. Значи такава бе съдбата на великите мечти на Шайра за живот, покрил цялата вселена и манипулиращ самата динамична еволюция на пространство-времето…

Значи нямаше да се появи никакъв Върховен наблюдател. Значи Проектът на „Приятелите на Уигнър“ не би могъл да успее накрая — нямаше кой да чуе толкова старателно съграденото послание. Но докато гледаше потъналата в упадък вселена, Майкъл си каза, че все пак идеята бе величествена. Само като си помислеше за смъртните човеци, отдавна превърнали се в прах, посмели да се опълчат срещу тези пустини на времето…