Нашественици във времето

— Може пък да тръгна с „Приятелите“ — промърмори. — Може да ги поведа към звездите и обратно, още веднъж през петнадесет столетия…

— … и да видите дали Майкъл Пул ще се появи в бъдещето на какската Окупация, като храбро изскочи от свиващата се червеева дупка?

Тя вдигна поглед към обсебения от Юпитер зенит, напрягаше се да различи парчетата на разбития портал.

— Сигурно бих се почувствала по-добре. Но, Джейсофт, аз знам, че загубих Майкъл. Където и да е сега, никога няма да се добера до него.

Поседяха загледани в изображенията на въртящите се, отлитащи отломки екзотична материя на захвърлените плочи. Накрая той я подкани:

— Хайде, тук е студено и въздухът не достига. Нека се върнем в капсулата на „Нартикар“. Бих желал да се постопля. И съм гладен.

Тя наведе глава.

— Ами да. Добра идея, Джейсофт.

Мириам се изправи на схванатите си от дългото седене крака. Джейсофт почти нежно я хвана подръка и заедно тръгнаха към чакащата ги капсула.

Пространство-времето е рохкаво.

Тъканта му е проядена от червееви дупки с всякакви размери. В мащабите на Планковата дължина и надолу по скалата, червееви дупки възникват от квантовите ефекти на неопределеността и размиват отчетливите Айнщайнови линии на пространство-времето. Някои от тях се разширяват до привичните за хората мащаби и отвъд тях — понякога спонтанно, а понякога нарочно създадени от разумни същества.

Пространство-времето е като ледена плоча, надупчена от пролуки, от цепнатини с ширината на косъм.

Когато хипердвигателят на Майкъл Пул се задейства в създадената от човечеството червеева дупка на „Интерфейс“, сякаш някой стовари дървен чук върху ледено покривало. Пукнатините взривно се разбягаха от точката на удара. Свързваха се една с друга в сложна, разпростираща се мрежа — допълнителна структура, която неспирно възникваше и се преобразуваше, докато пространство-времето зарастваше и се разбиваше отново.

Разръфаният овъглен труп на бойния кораб Сплайн, понесъл жилищния купол на „Рака“, Майкъл Пул и облак непокорни безпилотни антитела, се появи от свиващата се червеева дупка в епохата на какската Окупация почти със скоростта на светлината. Енергията на разкъсването от измъченото пространство-време в червеевата дупка се превръщаше във високочестотно излъчване, в пороища от екзотични частици с кратък живот, които се изливаха около премятащия се Сплайн.

Сякаш малко слънце избухна сред луните на Юпитер. Страхотни бури бяха предизвикани в плътните газови слоеве на атмосферата на планетата-гигант. Един от спътниците му беше унищожен. Хора загинаха или ослепяха.

Пукнатините в разтърсеното пространство-време се разпространяваха със скоростта на светлината.

В системата на Юпитер вече имаше още една макроскопична червеева дупка в пространство-времето — каналът към бъдещето отвъд гибелта на какската звезда, каналът, през който каксът тръгна към миналото, решен да изтреби човечеството.

Пристигането на Пул отново подейства като удар с чук — както той очакваше — и тази втора пролука в пространство-времето не можа да запази устойчивостта си.

Самата уста на дупката се разшири, екзотичността се разду на хиляди мили и погълна маса-енергията на чудноватия кораб на Майкъл Пул. Избухна икосаедърната рамка от екзотична материя, удържаща отворена червеевата дупка — огледално повторение на унищожението, видяно от Мириам Берг петнадесет века по-рано. После порталът се сви със скоростта на светлината. Гравитационните ударни вълни налитаха на тласъци от изчезващото гърло като ксийлски звездотрошачи и разпиляваха кораби и луни.

През мимолетна мрежа от червееви дупки, свиваща се след него в буря от гравитационни вълни и високоенергийни частици, безпомощният Майкъл Пул бе запратен в бъдещето.

16

Вериги от събития се нанизваха в бъдещето.

Човек на име Джим Боулдър нахлу с ксийлски „нощен летец“ в сърцето на родната планетна система на каксите и ги принуди да обърнат своите звездотрошачи към собственото си слънце.

Какската окупация на Земята рухна. Хората вече никога нямаше да бъдат победени от някоя младша раса.

Човеците се разпростряха сред звездите, обсегът на влиянието им нарастваше многократно по-бързо от скоростта на светлината. Последва период, наречен Асимилацията, през който мъдростта и силата на други видове биваха поглъщани в промишлени мащаби.

Скоро само ксийлите стояха между хората и господството.

Сблъсъкът продължи милион години.

Когато спорът бе решен, само шепа човеци и произлезли от тях същества останаха тук-там във вселената.

Проектите на ксийлите и неумолимите природни процеси продължаваха да я променят.

Звезди умираха. Други се появяваха, за да заменят вече угасналите… Но първоначалната смес от водород и хелий се замърсяваше със звездни отпадъци и темпът на възникване на нови звезди спадаше по експонента.

А и тъмни сили работеха неспирно. Звездите остаряваха… твърде бързо.

Ксийлите завършиха великите си проекти и избягаха от западащия космос.