Нашественици във времето

Подвила крака под себе си, Мириам се взираше в поставената в скута й плоча, гледаше дребното изображение на портала на екрана, сякаш с усилие на волята би могла да мине през плочата, да се смали и тя, докато последва Майкъл Пул през червеевата дупка в пространство-времето. Ако успееше да се съсредоточи истински, можеше да се изключи от всичко останало — този странен, доста студен мъж от бъдещето, седнал до нея, далечната суетня на „Приятелите“, дори гадно разредения въздух и неравномерното притегляне на опустошения кораб.

Мигът се разтегли. Порталът блещукаше като диамант на нейната плоча.

После, със стряскаща внезапност, ослепителна синьобяла светлина избухна в портала, изригна от всяка страна на тетраедърната рамка. Сякаш вътре мъничко слънце се бе превърнало в нова звезда. Блясъкът на деформиращата се червеева дупка яростно грееше от плочите на Парз, на „Приятелите“, навсякъде, където стигаше нейният поглед. Все едно че всеки имаше пред себе си свещ и сиянието на затварящата се пролука в пространство-времето осветяваше младите гладки лица.

Сиянието угасна. Когато отново се вгледа в плочата си, порталът беше изчезнал. Разбитата на парчета рамка от екзотична материя искреше и се разнасяше на всички страни от мястото в пространството, което пак стана обикновено и крайно.

Захвърли плочата с екрана надолу в тревата.

Джейсофт Парз остави своята по-внимателно.

— Това беше — въздъхна той. — Майкъл Пул успя да затвори червеевата дупка. Не може да има никакво съмнение.

Берг със сила заби пръсти в изровената земя, зарадва се на болката от извитите нокти.

— Тези скапани екзотични отпадъци трябва да бъдат изчистени. Опасни са за минаващите кораби.

— Е, всичко свърши. Ще трябва да намерите начин да се освободите.

— От какво?

— От миналото. — Той въздъхна. — А в моя случай — от бъдещето.

Тя вдигна глава към огромната мрачна маса на Юпитер.

— Бъдещето пак си е ваше… собственото ви бъдеще. Тук има какво да научите и да опитате. Това важи и за „Приятелите“, разбира се.

Той се усмихна.

— Например?

— За начало — АС-процедурите. И за пръв път в живота ви някои от най-съвременните — извинете ме, древните — медицински прегледи.

В усмивката на Джейсофт се промъкна тиха тъга.

— Но ние сме чужденци на родната си планета. Заседнали толкова далеч от своето време…

Тя вдигна рамене.

— Много сте, ако броим и „Приятелите“. А те са млади и, общо взето, жизнени. Бихте могли да основете колония, място има предостатъчно. Или пък да тръгнете към звездите. — Тя се усмихна на спомена за странното пътешествие на „Коши“. — Естествено, още не можем да ви предложим хипердвигател. Само субсветлинни скорости… Но от това чудото на пътешествието не избледнява, уверявам ви.

— Да. Е, Мириам, такива замисли може би са привлекателни за тези младежи, но не и за мен…

Тя го погледна.

— Какво искате да кажете? Вие какво ще правите, Джейсофт?

Той се усмихна и разпери своите дълги, похабени от възрастта пръсти.

— О, мисля си, че моята песен вече е изпята. Видях, направих, научих повече, отколкото дори си мечтаех. Или пък заслужавам.

Очите й се присвиха.

— Ще откажете лечение с АС? Чуйте ме, ако чувствате някаква вина за работата, която сте вършил през Какската Окупация, в тази епоха никой няма да…

— Не е това — внимателно я прекъсна той. — Скъпа моя, не говоря за някаква сложна форма на самоубийство. И не страдам особено от угризения въпреки нравствената двусмисленост на онова, което направих с живота си. Твърдо вярвам, че напуснах своето време в този проклет Сплайн, като оставих след себе си повече добро, отколкото лошо… Просто смятам, че ми стига това, което видях. Разбирате ли, зная всичко, което бих си пожелал. Зная, че въпреки провала на Проекта, замислен от тези бунтовници… от „Приятелите на Уигнър“, накрая Земята ще бъде напълно свободна от игото на каксите. Не ми е нужно да науча нищо друго. И не искам да гледам как събитията мъчително си пробиват път към този край. Сега разбрахте ли ме?

Берг се усмихна.

— Така ми се струва. Но трябва да ви смъмря за дребнавото мислене. „Приятелите на Уигнър“ имат проекти, чието осъществяване ще трае чак до края на времето.

— Е, да. И като споменахме тяхното бъдеще — според мен вече кроят нещо ново.

Тя кимна.

— Нали ми казахте за какво сте говорили с Шайра — дългия път към дома, като преживее всички тези векове и стигне до епохата, когато се е родила… После какво? Ще започне отначало същата скапана история ли?

— Може би. Дочух, че са помислили за още нещо, след като Шайра се върна при тях. Споменахте за пътуване с кораб, който се движи със субсветлинна скорост. Мисля, че това е привлекателно за „Приятелите“, дори и само заради възможността да изследват релативистичното забавяне на субективното време…

— … и да се върнат вкъщи за доста по-малко време — един век вместо петнадесет. — Тя се засмя. — Е, сигурно и това е начин да си прахосаш живота.

— Ами вие, Мириам? Вие също не сте била тук цял век. Би трябвало почти колкото мен да се чувствате не в своето време.

Тя вдигна рамене и разроши косата си.