Нашественици във времето

Завъртането приключи. Страничната кориолисова сила изчезна. С въздишка на облекчение Пул се нагласи върху вече изглеждащия нормално под. Е, не съвсем нормално. Тъпанчетата му пукаха. Джаар му се усмихна меко.

— Не се тревожете. И на мен ми трябваше време да свикна.

Пул се намръщи, изпита безсмислено желание да прояви мъжество пред този младеж.

— Казах ви, че не е нужно да ме глезите. Минахме през равнището. Сега се преобърнахме, така че дупките пак са под краката ни и всичко изглежда наред. Така ли е?

Джаар с кимване потвърди, без да се смути. Сложи дланта си на друга част от стената и вратата на асансьора се дръпна встрани.

Младежът пристъпи върху прозрачна стъкловидна плоскост. Пул тръгна след него и едва не се изтърси — при това слабо притегляне повърхността беше адски хлъзгава. Щом се закрепи на краката си, той вдигна глава.

Корабът от пръст беше кух.

Намираше се в центъра на изкуствена пещера, която изглежда заемаше по-голямата част от обема на целия апарат. Отгоре имаше купол от ксийлско гълъбовосиво, висок двайсетина метра във връхната си точка, а отдолу — прозрачна плоскост, която се сливаше в равен хоризонт с купола. Под стъкловидното вещество беше разположена фигура от шестоъгълници, оформени от сини и червени пръти, всеки дълъг около метър.

Стъклени тръби — кухи шахти с диаметър един метър — се спускаха от дупки в тавана, прекъсвайки на около два метра над пода. Пул помисли, че така куполът прилича на някакъв нелеп грамаден свещник. Обемист пулт за управление се мъдреше под всяка тръба. През дупките в тавана Пул виждаше петна от розовеещите облаци на Юпитер. Шахтите му изглеждаха като приказни оръдия, прицелени в планетата.

Млади мъже и жени в розови тренировъчни екипи — „Приятелите на Уигнър“ — ходеха по прозрачния под, разговаряха и разнасяха неизбежните плочи, никой не обръщаше внимание на огромните искрящи колони, висящи над главите им. „Приятелите“ се движеха с бавната грация на течаща лава, присъща за жителите на светове със слабо притегляне като Луната. Техните тихи и сериозни гласове стигаха отчетливо до Пул.

Разсеяната светлина като че идваше от самия купол, с леки сини и розови оттенъци от подредбата долу. Всичко приличаше на някоя от въображаемите пещери във вътрешността на Земята, съчинени от любимия автор на Пул — Жул Верн.

Джаар леко се поклони с усмивка.

— И така, започваме разходката с екскурзовод. Над главите си имаме купол от ксийлски строителен материал. Всъщност той минава и под пода, върху който сме застанали, както и под равнището на сингуларностите, оформяйки пашкул, чиято цялост се нарушава само от изходните шахти.

— Защо?

Джаар вдигна рамене.

— Материалът е непроницаем за всички познати видове радиация.

— Значи предпазва пътниците от прекалената близост до черните дупки.

— И ни предпази от засичане на нашите действия от каксите, иначе биха заподозрели нещо. Да, освен това, нашият хипердвигател беше вграден в тъканта на пашкула от строителен материал.

Пул посочи пода.

— А тук долу е равнището на сингуларностите.

Джаар се подпря на коляно, Пул също, вгледаха се през пода в загадъчните сини и розововиолетови пръти. Джаар каза:

— Тази повърхност не е обикновен прозрачен лист, тя е полуразумна. Това, което виждате, се дължи преди всичко на изкуствено оцветяване. От наблюденията си на неравното гравитационно поле на повърхността вие стигнахте до извода, че целостта на нашия апарат се поддържа от сингуларности на миниатюрни черни дупки. — Той посочи един от съединителните възли на шестоъгълниците. — Ето една от тях. Ние създадохме и пренесохме през времето около хиляда от тях, Майкъл.

„Приятелят“ обясни, че дупките имали заряд и по местата им ги задържала електромагнитна решетка. Изкуствените цветове показвали линиите на движение на плазмата в решетката и високочестотната радиация от смазваната в сингуларностите материя.

Хокинговото изпарение причинявало греене на всяка сингуларност, измерващо се с тераградуси. Мегаватовете, произвеждани от пленените изпаряващи черни дупки, осигурявали мощност за кораба — например за хипердвигателя.

Изпарението неумолимо изгризвало масата на всяка дупка. Но бил необходим милиард години, за да се изпарят напълно.

Пул навъсено разглеждаше шарените фигури. Трудно му беше да повярва, че само на метър-два под него се намират обекти, по-малки от електрон, но с масата на жилищни квартали, точково разкъсване в структурата на пространство-времето. А под това беше тревистото поле, от което като мухи под таван висяха капсулата на „Рака“, Берг, Шайра и другите, както и приличащите на играчки-постройки на „Приятелите на Уигнър“. И — най-чудновати от всичко — древните камъни на Стоунхендж, увиснали в светлината на Юпитер като изгнили зъби в горната челюст на натрошен череп, покрит с козина.

Той предположи, че целият кораб е заобиколен от въздушен слой. Разбира се, би трябвало доста да изтънява извън районите с висока гравитация до центъра на сингуларното равнище.

Пул се изправи сковано.

— Благодарен съм ви за това, което ми показахте.

Джаар го гледаше — висок, гологлав, стряскащо блед.