Нашественици във времето

Досега. Космическият апарат на бунтовниците явно бе създаден от откраднатите останки на повреден товарен кораб.

— А защо са избрали това име? — попита каксът. — Какъв е бил този Уигнър?

Парз потупа плочата си.

— Юджийн Уигнър. Квантов физик от двадесети век, почти съвременник на великите основоположници в тази област — Шрьодингер, Хайзенберг. Тема на изследванията на Уигнър бил квантовият солипсизъм.

Каксът помълча малко.

— Това почти нищо не означава за мен. Джейсофт, трябва да определим какви са намеренията на тези бунтовници. Да открием как да погледнем през техните човешки очи. Аз не принадлежа към човешката раса. Вие трябва да ми помогнете.

Парз разпери пръсти върху масата и събра мислите си.

Уигнър и съратниците му се опитали да развият философия, отговаряща на факта, че квантовата физика, макар и общоприета, била пренаситена с парадокси, водещи до предположението за липса на ясно определена структура във външния свят, преди да бъде подложен на наблюдението на нечий ум.

— Ние, хората, сме ограничен и практично настроен вид — каза Джейсофт. — Аз живея в своята глава, някъде зад очите си. Контролирам напълно своето тяло — краката и ръцете си — и донякъде контролирам предмети, които мога да взема и да извършвам действия с тях. — Той вдигна плочата в ръцете си. — Мога да преместя плочата. Ако я запратя в стената, тя ще отскочи. Плочата е обособена в себе си и отделна от мен.

Но този възглед на здравия разум за вселената започва да се срутва, когато човек стигне до най-малките мащаби на сътворението.

Неопределеността е сърцето на всичко. Мога да измеря положението на своята плоча, като да речем, насоча към нея фотон и когато се отрази от нея, го регистрирам със сензор. Но как да регистрирам положението на един електрон? Ако насоча към него фотон, при удара ще изместя електрона от положението, в което съм го измерил… Да предположим, че съм определил положението на електрона до една милиардна от сантиметъра. Но моята несигурност относно импулса на електрона ще бъде толкова висока, че след секунда не бих могъл да зная къде е проклетото нещо в рамките на стотина мили.

Така че никога не мога да бъда сигурен едновременно и къде е електронът, и къде отива… Вместо да мисля за електрона или за някакъв друг обект като за дискретна, малка твърда цялост, налага се да мисля да си го представям като вероятностна вълнова функция.

Шрьодингер развил уравнения, показващи как се изместват и променят вероятностните вълни в присъствието на други частици и сили.

Парз притвори очи.

— Представям си пространството запълнено от вероятности като сини вълнички. Ако зрението ми беше достатъчно добро, може би щях да видя вълните в цялото им богатство. Но не мога. Сякаш гледам с премрежени очи. Успявам да различа само сенките, където се появяват пиковете и падовете. И си казвам — ей там е електронът. Но той не е, това е само гребенът на вълната… Където са пиковете на вълновата функция, там е най-вероятно да намеря своя електрон — но това не е единствената възможност.

— Разбира се, вълновите функции се свиват при наблюдението им — подсказа каксът.

— Да.

Връзката между квантовата действителност и света на сетивата — човешките сетива — се появява при направени измервания.

— Провеждам своя експеримент и определям, че в действителност електронът в този миг — Парз забоде пръст в масата, — е точно тук. Значи вълновата функция на положението му се свива, вероятностите падат до нула, освен в малкия дял от пространството, където съм установил, че се намира той. Разбира се, щом завърши измерването, вълновите функции отново започват да се разгръщат, да се разпространяват навън от установеното положение на електрона. — Парз се намръщи. — И така, чрез самото наблюдение аз всъщност съм променил фундаменталните свойства на електрона. Невъзможно е да бъде отделен наблюдателят от наблюдаваното… и бихте могли да твърдите, че чрез наблюдението аз съм предизвикал и самото съществуване на електрона.

Точно там се крие загадката. Парадоксът. Шрьодингер си представил котка, затворена в кутия с едно-единствено нестабилно ядро. След определен период ще съществува вероятност едно към едно, че ядрото се е разпаднало. Ако това се случи, автоматичен механизъм убива котката. Ако не, оставят я да живее.

И така, оставяме кутията настрани за някакъв период, без да надничаме вътре. Кажете ми — котката жива ли е или мъртва?

Каксът отговори, без да се замисли:

— В това няма парадокс. Можем да отговорим само вероятностно, преди да бъде отворена кутията.

— Правилно. Преди да бъде отворена кутията, вълновата функция на системата „кутия-котка“ не се е свила. Котката не е нито жива, нито мъртва, вероятността за едното или другото е равна.