Нашественици във времето

В онова далечно бъдеще „Коши“ сигурно се е върнал към Слънцето. Майкъл неволно вдигна поглед към Юпитер през прозрачния купол. Вторият портал на червеевата дупка още обикаляше търпеливо. Възможно ли беше дори и в този миг да е прехвърлен мост през хилядолетие и половина?

— Пратиха ме да те прибера — тъжно говореше Хари. — Казах им, че е загуба на време, че с тебе спорим, откакто си проговорил. И въпреки това ме пратиха. Щял съм да имам по-добър шанс да те убедя от всеки друг.

Майкъл се обърка.

— В какво да ме убедиш?

— Да се върнеш у дома. — Виртуалният огледа купола. — Тази стара каца още може да лети, нали?

— Разбира се, че може.

— Значи най-бързият начин да се върнеш е доброволно да се прибереш с това нещо. Ще ти отнеме около година. Щеше да мине два пъти повече време, ако бяха пратили кораб да те вземе…

— Хари, я по-бавно, дявол те взел! Кои са „те“? И защо изведнъж се оказах толкова важен?

— Те са правителството на Юпитер. И имат подкрепата на всички междуправителствени служби. Доколкото знам, с тях е цялата система. А ти си важен заради съобщението.

— Какво съобщение?

Хари се вгледа в сина си, прекалено младежкото му лице беше невъзмутимо, а гласът — равен.

— Майкъл, порталът се върна. И нещо се появи от червеевата дупка. Кораб от бъдещето. Получихме микровълново съобщение от него. Подозираме, че е изпратено тайно, пряко волята на онези, които управляват кораба.

Майкъл поклати глава. Може би наистина се бе оставил да остарее. Думите на Хари му се сториха недействителни — като описание на сън, невъзможни за разбиране.

— Може ли да се преведе съобщението?

— Съвсем лесно — сухо отвърна Хари. — Беше на английски. Глас без изображение.

— И? Хайде де, Хари!

— Беше за тебе. Назова те по име. Мириам Берг.

Майкъл усети как дъхът му секна въпреки усилията.

Виртуалният на неговия баща се наведе над него с протегната ръка, достатъчно близо до лицето на Майкъл, за да различи той отделните пиксели.

— Майкъл? Добре ли си?

3

Джейсофт Парз отново висеше в пространството пред Сплайн. Повърхността на товарния кораб беше като пейзаж от сива плът. Парз се взираше в очна ябълка, която се завъртя и отвърна на погледа му измежду гънките закален епидермис, и почувства особено родство с това същество, също като него делови партньор на каксите.

Човекът съзнаваше, че стотици оръжия са насочени към неговия крехък флитер, може би сред тях дори легендарният звездотрошач, излъчващ гравитационни вълни, който каксите бяха откраднали от ксийлите.

Искаше му се да се засмее. Може би към тях се бе втурнала вълна на небитие от промененото минало, а тези пак размахваха детските си играчки срещу един старец.

— Посланик Джейсофт Парз.

Както винаги, гласът на Губернатора излезе от преводача мек, женствен и приятен — и непроницаем.

Парз положи усилие да запази спокойствие в гласа си.

— Тук съм, Губернаторе.

Последва дълго мълчание. После Губернаторът каза:

— Налага се да поискам помощта ви.

Парз усети как от него се свлича някакво напрежение, сякаш мускулите на корема му се нагънаха. Колко уплашен бе от това повикване за среща с Губернатора — първото му излизане в орбита от съдбовния момент, когато по принуда стана свидетел на унижението на Каксите от бунтовната сган, избягала през портала на „Интерфейс“. Парз се бе върнал към обичайните си задължения, но и това се оказа доста трудно за него. Дори тесните дипломатически кръгове, които контролираха планетата, оживено обсъждаха тази смайваща проява на неподчинение. Понякога Парз жадуваше да се измъкне от строгия пръстен на сигурността, който стягаше живота му, и да се потопи в света на обикновените хора. Разбира се, щяха да го унищожат в мига, в който откриеха, че е помощник на окупаторите… Но може би си струваше, за да чуе чудесния звук на надеждата от хиляди устни.

Но нямаше смелостта, или по-скоро безразсъдната дързост да направи нещо подобно. Вместо това чакаше Губернаторът да реши какво ще прави. Съвсем в стила на Каксите — да изберат начин как да накажат цялата планета за постъпката на неколцина.

Парз не би се изненадал от смъртта.

Парадоксът бе, че той винаги трудно намираше за какво да обвинява каксите при такива действия. За да наложат контрола си над Земята и сродните й светове, просто трябваше да проучат историята и да приспособят методите, използвани от хората за потискане на себеподобните си. Нямаше свидетелства каксите да са създали някога такава тактика като средство да се справят един с друг. Парз си казваше, че те постъпват като всички потисници в човешката история и човечеството можеше да вини само себе си за това. Каксите като че бяха външно въплъщение на човешкото отношение към човека, бяха възмездие на историята.

Но в края на краищата очакванията му не се сбъднаха. А сега Парз бе повикан за още една орбитална среща с мерки за сигурност.

— Кажете ми какво бихте желал, Губернаторе.

— Смятаме, че осигурихме безопасността на портала на „Интерфейс“ — започна каксът. — Обкръжен е от бойни кораби Сплайни. Откровено казано, всяко човешко същество, осмелило се да доближи дори на милион мили, ще бъде ликвидирано.