Мъртви за света

Нямах никакво намерение да му противореча.

Но щом той бутна отключената врата на магазина аз неволно видях онова, което лежеше на пода, и с мъка сподавих писъка си.

Слава богу, Алсид имаше мобилен телефон. Той се обади на полковник Флъд, разказа му за случилото се и го помоли да отиде до дома на госпожа Янси. После звънна на полицията. Неприятна, но неизбежна стъпка, тъй като се намирахме в много оживен район и имаше голяма вероятност някой да ни е видял да се мотаем пред вратата.

Да, днес беше ден за откриване на трупове — както за мен, така и за полицейското управление в Шривпорт. Със сигурност знаех, че в полицията работеха и вампири, но те — естествено — поемаха нощните смени, така че с нас разговаряха обикновени човешки ченгета. Между тях нямаше върколаци или каквито и да било други свръхсъщества, нито дори хора телепати. Всички тези полицаи бяха най-обикновени хора, които ни гледаха доста подозрително.

— Е, приятел, защо спря до магазина? — попита полицай Кофлин (кестенява коса, обветрено лице и огромно бирено шкембе).

Алсид се смути. Не знаеше какво да отговори. Нещата се развиваха твърде бързо. Не аз, а той познаваше Адабел приживе и не аз, а той отвори вратата на магазина. Не можех да го виня, че е шокиран повече от мен. Налагаше се да поема юздите.

— Идеята беше моя, господин полицай — веднага казах аз. — Покойната ми баба постоянно ми повтаряше: „Потрябва ли ти сватбена рокля, Суки, ще я намериш в магазина на Верена Роуз“. Но не се сетих да звънна предварително, за да проверя дали работят днес.

— Значи двамата с господин Ерво ще се жените, така ли?

— Да — отвърна Алсид. — Запътили сме се към олтара, така да се каже.

Усмихнах се, но по подобаващо срамежлив начин.

— Ами… моите поздравления, в такъв случай — полицай Кофлин ни изгледа многозначително. — Госпожице Стакхаус, познавате ли лично Адабел Янси?

— Като малка може да съм срещала старата госпожа Янси — предпазливо отвърнах аз. — Но не я помня. Семейството на Алсид познава семейство Янси, разбира се. Съграждани са — а и върколаци, все пак.

Кофлин не откъсваше поглед от мен.

— И вие изобщо не сте влизала в магазина, така ли? Само господин Ерво?

— Алсид отвори вратата, а аз стоях тук — опитвах се да изглеждам изтънчена, но не ми се отдаваше лесно. Аз съм здрава и мускулеста девойка. Е, не съм Грозната Бети, но съм много далеч от Кейт Мос, да речем. — Видях… ръката… затова предпочетох да изчакам отвън.

— Много разумно решение — каза полицай Кофлин. — Гледката вътре не за пред хора — изглеждаше с двайсет години по-стар, когато го каза. Тежка е полицейската работа; направо ми дожаля за него. Мислеше си за двата обезобразени трупа в къщата, за двата похабени живота и за това как с удоволствие би щракнал белезниците около китките на извършителя. — Някой от вас има ли представа защо тези две дами са били убити, и то по толкова жесток начин?

— Две — бавно повтори Алсид, като ехо.

— Две? — потретих аз.

— Да, две — мрачно потвърди полицаят. Целта му беше да види реакциите ни и успя да я постигне. Резултатът от експеримента му тепърва щеше да стане ясен.

— Горкичките — прошепнах аз. Дори не ми се наложи да се преструвам — сълзите сами потекоха от очите ми. Прииска ми се да се сгуша до гърдите на Алсид и той, сякаш прочел мислите ми, разкопча якето си и ме загърна с двата му края. — Но ако едната от тях е Адабел Янси, коя е другата?

— От другата не е останало кой знае колко — изтърси Кофлин, преди да си прехапе езика.

— Вътре е бойно поле — прошепна Алсид до ухото ми. Изглеждаше блед като платно. — Не знам… просто не успях да осмисля видяното…

Макар че не можех ясно да прочета мислите на Алсид, все пак долавях някакви фрагменти: той се надяваше, че Адабел е успяла да убие единия от нападателите си, но останалите не са успели да вземат всички парчета от трупа със себе си.

— Вие сте от Бон Темпс, така ли, госпожице Стакхаус? — небрежно попита полицаят.

— Да, сър — изпъшках аз. Опитвах се да пропъдя от главата си последните мигове от живота на Адабел Янси.

— Къде работите там?

— В бар „Мерлот“ — отвърнах. — Сервитьорка съм.

Докато Кофлин осмисляше разликата в социалния статус между мен и моя „жених“, аз отпуснах глава върху гърдите на Алсид и затворих очи. Полицай Кофлин се чудеше дали съм бременна; дали бащата на Алсид — известна и заможна фигура на шривпортския небосклон — одобрява избраната от сина му невеста. И напълно разбираше желанието ми да имам скъпа булчинска рокля, щом ще се омъжвам за един Ерво.

— Забелязвам, че все още нямате годежен пръстен, госпожице Стакхаус.

— Не планираме дълъг годеж — каза Алсид. Чувах как гласът му буботи в гърдите, точно до ухото ми. — Тя ще получи диаманта си в деня на сватбата.

— Ама че си лош — изписках аз и игриво го смушках с лакът в ребрата. Е, може би малка по-силно, отколкото трябваше.

— Ох! — запротестира Алсид.

Закачките помежду ни сякаш успяха да убедят полицай Кофлин, че наистина сме сгодени. Той взе адресите и телефонните ни номера и каза, че можем да тръгваме. И двамата изпитахме огромно облекчение.