Мъртви в Далас

— О, щях да забравя — ококорих се аз внезапно. — Дължим услуга на свръхсъществата.

Двамата вампири ме погледнаха изненадано.

— Добре де, аз им дължа услуга.

— Не се тревожи, няма да пропуснат да ни го напомнят — предсказа Ерик. — Те никога не вършат добрини просто ей така. Лека нощ, Суки. Радвам се, че оцеля тази нощ. — Той се ухили до ушите с типичната си внезапна усмивка. Така вече приличаше на себе си.

— О, благодаря — отвърнах и отново притворих очи. — Лека и на теб.

Щом вратата хлопна зад гърба на Ерик, Бил ме взе на ръце и ме отнесе в банята. Просторна баня, като в повечето хотели, но ваната изглеждаше с нормални размери. Бил я напълни догоре с гореща вода и внимателно съблече дрехите ми.

— Просто ги изхвърли, Бил.

— Така и ще направя. — Той отново огледа синините и драскотините ми и стисна устни.

— Някои от тях са от падането по стълбите, а други — от катастрофата — обясних аз.

— Ако Гейб не беше мъртъв, щях да го открия и да го убия собственоръчно! — измърмори Бил под носа си. После ме вдигна нежно на ръце, като бебе, положи ме във ваната и бавно започна да ме мие с кърпа и сапун.

— Косата ми изглежда ужасно.

— Така е, но нея ще я оставим за утре. Сега трябва да поспиш.

Бил започна от лицето ми и продължи надолу, без да пропуска и сантиметър от тялото ми. Водата потъмня и се разпени от мръсотията и засъхналата кръв. Огледа грижливо ръката ми, за да се увери, че Ерик е извадил всички забити стъкълца. После източи ваната и отново я напълни, а аз треперех от студ до него. Най-после бях чиста. Продължих да мърморя за косата си и накрая той се предаде. Намокри главата ми, изми я старателно с шампоан и грижливо я изплакна. Няма нищо по-прекрасно от усещането да си чист от глава до пети и да разполагаш с удобно легло, застлано с изгладени чаршафи, в което да си легнеш в пълна безопасност.

— Разкажи ми какво се случи в Центъра на Братството — казах аз, след като Бил ме отнесе на ръце до спалнята. — Остани при мен.

Бил ме пъхна под завивките, намести се до мен и ме прегърна, а аз внимателно долепих чело до гърдите му и блажено се отпуснах.

— Когато пристигнахме, Центърът приличаше на разтурен мравуняк — каза той. — Паркингът гъмжеше от автомобили и хора и непрекъснато прииждаха още и още… за тази тяхна среднощна…

— Сбирка — измърморих аз и внимателно се наместих върху свивката на лакътя му.

— Щом се появихме, настана голяма суматоха. Почти всички се натовариха обратно на колите си и побързаха да изчезнат. Водачът им, Нюлин, се опита да ни попречи да влезем в сградата — това е бивша църква, нали така? — и ни заяви, че ако пристъпим прага й, ще избухнем в пламъци, защото сме прокълнати. — Бил изсумтя подигравателно. — Стан го грабна и го отмести настрана. Влязохме в църквата, а Нюлин и жена му се влачеха подире ни. Никой от нас не избухна в пламъци, което буквално потресе останалите присъстващи.

— Не се и съмнявам — измърморих.

— Бари ни каза, че след общуването си с теб е останал с впечатлението, че се намираш в подземие. Сторило му се също, че си споменала нещо за „стълби“. Бяхме шестима — Стан, Джоузеф Веласкес, Изабел и още двама — и загубихме поне шест минути, докато открием въпросните стълби.

— А как се справихте с вратата? — Веднага си спомних, че се отключваше с код.

— Изтръгнахме я от пантите.

— О! — Сигурен начин за бърз достъп.

— Аз си мислех, разбира се, че все още си в подземието. Щом видях стаята, в която лежеше труп със смъкнати панталони… — Той направи дълга пауза. — Веднага усетих, че си била там. Уханието ти продължаваше да се носи из въздуха. Видях кръв — твоята кръв — по пода, по дрехите на умрелия… Много се разтревожих.

Потупах го лекичко по рамото. Нямах сили дори за прегръдка. Това беше единствената утеха, която можех да му предложа.

— Суки — предпазливо изрече той, — има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

Направо заспивах.

— Не — отвърнах аз и широко се прозях. — Вече ти разказах всичките си приключения.

— Мислех си, че може би си ми спестила някои подробности заради присъствието на Ерик.

Най-после изплю камъчето, миличкият ми Бил. Целунах го по гърдите, точно над сърцето.

— Не се тревожи, Годфри се появи точно навреме. — Последва дълго мълчание. Повдигнах клепачи и го погледнах. Стоеше неподвижен, като същинска статуя. Тъмните му мигли рязко се открояваха на фона на бледото му лице. Очите му изглеждаха бездънни. — Разкажи ми какво стана после.

— После продължихме по коридора на подземието и открихме още една стая, както и склад с храна и оръжие, където имаше пресни следи от пребиваването на друг вампир.

Не успях да видя тази част от бомбоубежището, но нямах никакво желание да се връщам там, за да разбера какво съм пропуснала.

— В другата килия открихме Фарел и Хюго.

— Хюго жив ли беше?

— Едва мърдаше. — Бил ме целуна по челото. — Имал е късмет, че Фарел си пада по по-млади мъже.

— Може би затова Годфри е избрал именно него, заради греховете му.

Бил кимна.