Мъртви в Далас

— И Фарел така каза. Но са го държали без секс и кръв доста време и е бил зверски изгладнял и по двата параграфа. Ако ги нямаше сребърните окови… горкият Хюго. Но въпреки това Фарел е успял да изпие доста кръв от Хюго.

— ТИ знаеше ли, че Хюго е предател?

— Фарел е чул разговора ви.

— Как го е чул?… О, да, разбира се. Глупав въпрос.

— Фарел искаше да те попита какво си направила на Гейб, че се е разпищял до небесата.

— Хлопнах го по ушите — отвърнах аз и свих пръстите си като чашка, за да му покажа.

— Фарел беше във възторг. Този Гейб бил от онзи тип хора, които обичат да властват над другите, и го подлагал на доста… унижения.

— Фарел има късмет, че не е от женски пол — казах аз. — Къде е Хюго сега?

— На безопасно място.

— Безопасно за кого?

— Безопасно за вампирите. Далеч от медиите. Журналистите биха лапнали историята му като топъл хляб.

— Какво смятат да правят с него?

— Това ще го реши Стан.

— Нали помниш споразумението ни със Стан? Ако някой човек се окаже виновен заради предоставена от мен информация, то те нямат право да го убиват.

Бил очевидно нямаше желание да обсъжда с мен този въпрос.

— Суки, сега трябва да поспиш. Утре ще поговорим за това.

— Но дотогава той може да е мъртъв.

— И какво от това?

— Имаме споразумение! Знам, че Хюго е боклук, аз също го мразя, но и ми е жал за него; ужасно ще ми тежи на съвестта, ако умре по моя вина.

— Суки, Хюго няма да умре, преди да си се наспала. Утре ще продължим разговора си.

Сънят ме дърпаше в обятията си неудържимо. Не можех да повярвам, че е само два след полунощ.

— Благодаря ти, че си тръгнал да ме спасяваш.

— Когато отидох да те търся в Центъра, открих само следи от кръвта ти и мъртвия ти насилник. После се озовах в болницата и разбрах, че са те отвели нанякъде и…

— Ммм?

— Ужасно се изплаших за теб. Никой не знаеше къде си. Всъщност още докато разговарях със сестрата на рецепцията, името ти просто изчезна от екрана на компютъра.

Гледай ти! Свръхсъществата имаха впечатляващо добра организация.

— Може би трябва да изпратя на Луна букет цветя — едва чуто промълвих аз.

Бил ме целуна и това беше последното, което си спомнях.

7.

Обърнах се с мъка на другата страна и погледнах светещите цифри на часовника върху нощното ми шкафче. Скоро щеше да съмне. Бил вече лежеше в ковчега си, съдейки по затворения му капак. Защо бях будна?

Имаше нещо, което трябваше да свърша… Част от мен се чудеше на собствената ми глупост, докато механично нахлузвах първите попаднали ми къси панталони и тениска. Хвърлих бегъл поглед в огледалото и установих, че изглеждам още по-зле. Обърнах му гръб и започнах да реша косата си. За моя приятна изненада, дамската ми чанта стоеше върху масата в хола. Някой я бе взел от щабквартирата на Братството предишната нощ. Напъхах вътре ключа за стаята и закуцуках по тихия хотелски коридор.

Бари го нямаше. Заместникът му беше твърде добре възпитан и пропусна да ме попита защо се мотая наоколо, при положение че изглеждам като след челен удар с влак. Повика ми такси и аз казах на шофьора къде искам да отида. Човекът ме изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Не е ли по-добре да те откарам в болница? — тревожно попита той.

— Не. Вече ходих. — Едва ли ми повярва.

— Защо се мотаеш покрай тези вампири, щом се държат така с теб?

— Това ми го причиниха хора — отвърнах. — Не вампири.

Колата потегли. Пътищата бяха почти пусти; съвсем нормално за ранните часове на неделния ден. Отне ни само петнайсет минути да стигнем до паркинга на Братството.

— Ще ме изчакате ли? — попитах. Шофьорът беше около шейсетгодишен, с прошарена коса и липсващ преден зъб. Носеше карирана риза с тик-так копчета.

— Да, няма проблем — отвърна той, измъкна изпод седалката си каубойски роман на Луис Ламур и включи лампичката в купето.

Обляният в ярка светлина паркинг с нищо не загатваше за събитията от предишната нощ. Наоколо се виждаха само няколко автомобила, очевидно зарязани от собствениците си в суматохата. Един от тях би трябвало да е на Гейб. Зачудих се дали Гейб имаше семейство. Вероятно не; поне така се надявах. Първо, защото едва ли беше лесно да се живее с изверг като него. И второ, защото цял живот щяха да се чудят как и защо е умрял. Какво щяха да правят Сара и Стив Нюлин оттук нататък? Дали все още имаха някакви последователи, или с Братството им беше свършено? Ами всички онези оръжия и провизии в подземието? Сигурно се стягаха за Апокалипсиса.

От тъмните сенки край църквата изникна нечия фигура. Годфри. Все още гол до кръста и все така младолик. Единствено странните татуировки и очите му издаваха, че само тялото му е на шестнайсетгодишен младеж.

— Дойдох да гледам — казах аз, щом той се приближи до мен. Имах предвид „да се уверя с очите си“, но си премълчах.

— Защо?

— Дължа ти го.

— Аз съм злодей.

— Да, такъв си — нямаше как да му го спестя. — Но извърши добро дело, като ме спаси от Гейб.

— Убивайки още един човек? Съвестта ми вече не умее да прави разлика. Един повече или по-малко… Поне ти спестих унижението.