Мъртви в Далас

Никоя друга болница не можеше да се похвали с толкова експедитивни действия. Можех само да предполагам, че доктор Джоузефъс бе член на борда на директорите. Или пък го оглавяваше. Докараха портативен рентгенов апарат, направиха снимките и няколко минути по-късно доктор Джоузефъс ме уведоми, че имам лека фрактура на скулата на лицето, която ще зарасне сама, но бих могла да посетя и пластичен хирург след спадането на отока. Даде ми рецепта за обезболяващи; даде ми и куп съвети, както и две торбички с лед — една за лицето и една за коляното, което той нарече „усукано“.

Десетина минути след това вече излизахме от болницата. Аз седях в инвалидна количка, Луна я буташе, а доктор Джоузефъс ни водеше по някакъв служебен коридор. Разминахме се с двама души от обслужващия персонал. Бедни хора с нископлатени професии, вероятно чистачи или работници в кухнята. Не можех да повярвам, че нашият самоуверен доктор бе идвал тук и преди, но той очевидно познаваше пътя, а работниците изобщо не се изненадаха от присъствието му. В дъното на коридора той отвори пред нас тежка метална врата.

— Много ви благодаря — каза Луна с царствено кимване на глава и ме избута навън. Беше нощ. Отпред ни чакаше кола — тъмночервена или тъмнокафява на цвят. Огледах се и осъзнах, че се намираме в тясна уличка. Покрай стената имаше наредени контейнери за боклук; някаква котка ръфаше нещо помежду им — даже не исках да знам какво. Автоматичната врата се затвори със съскане зад гърба ни и уличката утихна. Отново ме обзе страх.

Чувствах се изтощена от този непрекъснат страх.

Луна отиде до колата, отвори задната врата и каза нещо на онзи, който седеше вътре. Полученият отговор видимо я ядоса и тя изруга на непознат за мен език.

Последва спор.

Луна се върна при мен.

— Трябва да ти завържа очите — каза тя, уверена, че ще приема това като оскърбление.

— Няма проблем — отвърнах аз и махнах с ръка, за да й покажа колко ми е безразлично.

— Нямаш нищо против?

— Не. Напълно разбираемо е. Всеки брани личното си пространство.

— Добре тогава. — Тя изтича обратно до колата и се върна със синьо-зелен шал в ръка. Сгъна го като за игра на криеница, покри с него очите ми и здраво го завърза.

— Тези двамата са много опасни — прошепна в ухото ми тя. — Бъди нащрек.

Чудесно! Нова порция страх. Точно от това се нуждаех.

Помогна ми да се кача в колата. После може би е отишла да остави количката до изхода, защото се забави около минута, преди да седне от другата ми страна.

Отпред седяха двама. Опитах се да ги усетя чрез съзнанието си и установих, че и двамата бяха свръхестествени същества или поне съзнанията им излъчваха онзи полупрозрачен мисловен хаос, който витаеше около Сам и Луна. Шефът ми Сам обикновено се превръщаше в куче, порода коли. Какви ли предпочитания имаше Луна? В тези двамата имаше нещо различно, някаква пулсираща тежест. И очертанията на главите им ми се струваха странни и не съвсем човешки.

— Хотел „Тихият пристан“, нали? — наруши мълчанието жената зад волана. Гласът й звучеше като ръмжене. И тогава се сетих, че наближаваше пълнолуние. По дяволите! Настъпваше времето за трансформацията им. Може би точно затова Луна побърза да изчезне от Центъра. Появата на луната я вадеше от равновесие.

— Да, моля ви — отвърнах учтиво аз.

— Говореща храна — изръмжа пътникът до нея.

Това изобщо не ми се понрави, но нямах представа как да отговоря. За свръхсъществата знаех много по-малко, отколкото за вампирите.

— Престанете! — обади се Луна. — Тя е мой гост.

— Луна другарува с кучешка храна — насмешливо каза пътникът, който ми ставаше все по-антипатичен.

— На мен ми мирише по-скоро на хамбургер — обади се жената. — Девойката има някоя и друга драскотина, нали така, Луна?

— Създавате й прекрасни впечатления за нашата цивилизованост, няма що! — сряза ги Луна. — Ударихте го съвсем през просото! Момичето имаше тежка нощ. Има и счупена кост.

А нощта тепърва започваше. Свалих торбичката с лед от бузата си. Лицето ми беше изтръпнало от студ.

— Защо му трябваше на Джоузефъс да ни изпраща тези побъркани върколаци? — измърмори Луна в ухото ми. Но аз знаех, че са я чули; Сам не пропускаше нищичко покрай ушите си, а той изобщо не можеше да се мери по сила с истинските върколаци. Или поне на мен така ми се струваше. Ако трябва да съм откровена, до този момент дори не бях сигурна дали действително съществуват.

— Предполагам — високо и ясно отвърнах аз, — че се е надявал да ни защитят, ако някой отново ни нападне.

Усетих как съществата от предната седалка наостриха уши. Съвсем буквално.

— Справихме се добре и без чужда помощ — изсумтя недоволно Луна. Не я свърташе на едно място, все едно беше изпила шестнайсет чаши кафе.

— Луна, удариха ни, колата ти е съсипана. Откараха ни с линейка до болницата. На това ли му викаш „добре“?

После побързах да отговоря на собствения си въпрос.

— Извинявай, Луна. Та ти ми спаси живота. Нямаш никаква вина, че ни блъснаха.