Мъртви в Далас

Сърцето ми се сви от мъка. Небето все още тъмнееше и лампите на паркинга продължаваха да светят. Лицето му изглеждаше толкова младо и невинно…

И изведнъж — колкото и нелепо да изглеждаше — аз се разплаках.

— Колко мило! — каза Годфри. Гласът му звучеше някак глухо и отдалеч. — Някой да плаче за мен. От мъка. Изобщо не съм го очаквал. — Той отстъпи на безопасно разстояние.

И тогава слънцето изгря.

Върнах се в таксито и шофьорът веднага прибра книгата си.

— Огън ли палят там? — попита той. — Стори ми се, че видях пушек. Тъкмо се канех да проверя какво става.

— Няма нужда. Вече угасна — отвърнах. Бърсах сълзите си около един-два километра и после зареях поглед през прозореца. Градът полека-лека се пробуждаше.

Прибрах се в хотелската стая, съблякох се и отново си легнах. И още щом си помислих, че няма да мога да мигна, потънах в дълбок сън.

Бил ме събуди след залез-слънце по любимия си начин. Тениската ми беше запретната, а тъмната му коса гъделичкаше кожата ми. Събуждах се по средата на пътя, така да се каже. Устните му нежно обсипваха с целувки едната половина от онова, което той наричаше „най-красивия чифт гърди в целия свят“. Стараеше се да внимава, защото вампирските му зъби се подаваха навън в пълна готовност — едно от явните доказателства, че е силно възбуден.

— В настроение ли си за това и харесва ли ти, ако го правя много, много внимателно? — прошепна той в ухото ми.

— Само ако се отнасяш с мен така, все едно съм направена от стъкло — пророних аз. Знаех много добре, че го умее.

— Не… това тук няма нищо общо със стъкло — каза той и продължи да ме докосва. — Топло е… и влажно.

Изстенах от удоволствие.

— Не те боли, нали? — Ръката му ме галеше все по-настоятелно.

— Бил… — И нищо повече не успях да кажа. Долепих устни до неговите и езикът му се раздвижи в познат ритъм.

— Легни на една страна — прошепна той. — Аз ще се погрижа за всичко.

И наистина се погрижи.

— Защо си облечена с тениска? — попита той малко по-късно, докато топлеше бутилка кръв в микровълновата. Не беше пийнал и капка от моята заради състоянието, в което се намирах.

— Ходих до Центъра, за да изпратя Годфри.

Очите му хвърляха искри.

— Какво?

— Годфри посрещна слънцето. — Фразата, която преди ми се струваше твърде мелодраматична, вече звучеше съвсем естествено от собствената ми уста.

Последва дълго мълчание.

— Но как разбра за това? И как разбра къде да го откриеш?

Свих рамене, доколкото е възможно да свиеш рамене в легнало положение.

— Просто предположих, че ще се придържа към първоначалния си план и няма да промени решението си. Той ми спаси живота. Това е най-малкото, което можех да направя в знак на благодарност.

— И храбро ли се държа той?

Погледнах Бил право в очите.

— Да, прояви огромна храброст. Не се поколеба нито за миг.

Бил се замисли.

— Трябва да се видим със Стан — каза той. — Длъжни сме да му кажем.

— Защо трябва да се виждаме отново със Стан? — Ако бях някоя празноглава пикла, щях да се нацупя. Но въпреки това Бил пак ме изгледа неодобрително.

— Трябва да му го разкажеш лично, за да се убеди, че сме си свършили работата. Освен това проблемът „Хюго“ продължава да виси.

Това окончателно развали настроението ми. Така ме болеше всичко, че ми призляваше дори от мисълта да сложа върху раните си повече дрехи от необходимото. Ето защо нахлузих дълга памучна рокля без ръкави, обух си сандали и реших, че това ми е напълно достатъчно.

Бил ме среса и ми сложи обеци, защото всяко мое движение ми причиняваше болка. Накичи ме и със златно колие и накрая изглеждах така, сякаш отивах на парти в болнично отделение за пациентки, пострадали при домашно насилие. Излязохме от хотела и отпред вече ни чакаше кола под наем. Нямах представа нито кога е била поръчана, нито от кого. Бил се настани зад волана и потеглихме. Дори не погледнах през прозореца. До гуша ми беше дошло от Далас.

Къщата на „Грийн Вали Роуд“ изглеждаше също толкова тиха, колкото и преди две нощи. Но след като ни отвориха, се озовахме сред гъмжило от вампири в разгара на парти по случай завръщането на Фарел. Виновникът за празненството стърчеше в центъра на всекидневната, прегърнал млад красавец на не повече от осемнайсет, Фарел държеше в ръка бутилка „Истинска кръв — 0 (-)“, а компаньонът му — „Кока-кола“. И двамата изглеждаха в приповдигнато настроение.

Фарел всъщност ме виждаше за пръв път и беше във възторг от запознанството ни. Носеше каубойски одежди от глава до пети и когато се наведе да ми целуне ръка, очаквах да чуя звънтене на шпори.

— Толкова си очарователна — галантно изрече той и размаха във въздуха бутилката синтетична кръв, — че ако спях с жени, щях да ти се посветя изцяло в продължение на седмица. Знам, че се стесняваш от синините си, но те само подчертават красотата ти.

Не успях да сдържа смеха си. Красотата ми! Куцах като осемдесетгодишна старица, а лявата половина на лицето ми беше синьо-черна на цвят и подута до неузнаваемост.

— Бил Комптън, ти си един дяволски голям късметлия! — обърна се Фарел към Бил.

— Така е — отвърна Бил и се усмихна, но някак хладно.

— Не само смела, но и много красива!