Мъртви в Далас

— Никога няма да ме пуснат да мина, дори и да те скрия. Не мога да те върна обратно в църквата. Не можем да останем и на паркинга, защото ще го претърсят за нула време. — Луна нервно хапеше устни. — О, да върви по дяволите тази моя работа! — каза тя, включи на скорост и бавно подкара колата, за да не привлича внимание. — Тези хора не разбират нищичко от религия. Няма и да разберат. — Луна насочи колата към единия край на църквата и мина през тротоара, разделящ паркинга от детската площадка. После настъпи газта и се понесохме през моравата, а аз установих, че съм ухилена до ушите, въпреки че това ми причиняваше болка.

— Юхууу! — извиках аз, когато колата удари една от пръскачките върху ливадата. Всички стояха по местата си, вкаменени от изненада, но съвсем скоро щяха да ни погнат. Събитията от тази нощ щяха да отворят очите на онези, които дори не подозираха за тъмната страна на Братството.

Луна погледна в огледалото за обратно виждане и каза:

— Освободиха изходите и една от колите потегли след нас. — Свърнахме към пътя и се вляхме в движението, съпроводени от гневните клаксони на останалите автомобили.

— Дявол да го вземе! — изруга тя и намали скоростта, като непрекъснато хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. — Вече е твърде тъмно и не мога да различа кои са фаровете на преследвачите ни.

Чудех се дали Бари е успял да предупреди Бил.

— Имаш ли мобилен телефон? — попитах.

— В чантата ми е, заедно с шофьорската ми книжка. А тя остана в кабинета ми в църквата. Точно там усетих, че си успяла да се измъкнеш и че си ранена. Затова излязох да те потърся навън, но не те открих и се върнах вътре. Чист късмет е, че съм пъхнала ключовете в джоба си.

Бог да благослови свръхестествените същества! Жалко за телефона, но нямаше полза да се ядосвам. Внезапно се сетих за собствената си чанта. Сигурно още стоеше в кабинета на Стив. Добре че бях извадила отвътре всичките си лични документи.

— Да потърсим ли телефонна кабина, или да отидем направо в полицията?

— И какво ще направи полицията, ако им се обадиш? — каза Луна с насърчителен тон, сякаш напътстваше малко дете към правилното решение.

— Ще отидат в църквата?

— И какво ще стане тогава, момиче?

— Ще попитат Стив защо държи човек в плен?

— Така. И той какво ще отговори?

— Не знам.

— Ще каже: „Изобщо не сме я държали в плен. Тя влезе в спор с Гейб, един от служителите ни, и сега той е мъртъв. Арестувайте я!“.

— Ха! Мислиш ли?

— Убедена съм.

— Ами Фарел?

— Ако полицията тръгне насам, Стив със сигурност има човек, който е инструктиран да слезе веднага в подземието и да заколи Фарел. Дойдат ли ченгетата, от Фарел няма да има и следа. Могат да сторят същото и с Годфри, а той дори няма да се съпротивлява, защото иска да умре.

— Добре, ами Хюго?

— Мислиш, че Хюго ще започне да обяснява как се е озовал в мазето? Нямам представа какво точно ще каже онзи негодник, но няма да е истината, бъди сигурна. Той води двойствен живот от месеци и вече сам не помни кое е лъжа и кое — истина.

— Значи полицията отпада. На кого можем да се обадим тогава?

— Трябва да те закарам при вампирите. Не мога да те отведа при моите събратя, защото те не искат да виждат никого. Държат да останат в нелегалност, нали разбираш?

— Естествено.

— Но и в теб има нещо нередовно, нали? Щом успя да ме разпознаеш.

— Да.

— Каква си тогава? Не си вампир, не си и от нашите.

— Аз съм телепат.

— Телепат! Без майтап? Тра-ла-ла! — ококори се тя, влизайки в ролята на привидение.

— Че ти да не си по-малко „тра-ла-ла“ от мен? — срязах я. И аз имах право на малко сприхавост.

— Съжалявам — каза тя, без да съжалява за каквото и да било. — Така, планът ми е следният…

Така и не успях да чуя какъв е планът й, защото точно в този момент бяхме ударени от колата зад нас.

Висях от колана си с главата надолу. Една ръка се протягаше към мен, за да ме измъкне. Беше Сара. Познах я по маникюра и я ухапах. Тя изпищя и издърпа ръката си.

— Очевидно не е на себе си! — разнесе се сладкият й гласец. Събеседникът й явно нямаше нищо общо с църквата. Не биваше да изпускам момента.

— Не я слушайте. Точно нейната кола ни удари — извиках аз. — Не й позволявайте да ме докосва.

Погледнах Луна. Косата й стигаше до тавана. Беше в съзнание, но мълчеше и се мъчеше да разкопчае колана си.

Отвън се чуваха разгорещени гласове.

— Нали ви казвам, че това е сестра ми. Пияна е — обясняваше Поли на някого.

— Не съм пияна. Настоявам да ми направите тест за алкохол, и то незабавно — казах аз с цялото достойнство на човек, увиснал с главата надолу. — Веднага извикайте полицията, моля ви. И линейка също.

Сара започна да ломоти нещо, но силен мъжки глас я прекъсна:

— Госпожо, струва ми се, че момичето не е във възторг от присъствието ви. А нещо ми подсказва, че има основателна причина за това.

Мъжът коленичи и надникна през прозореца.

— Обадих се на 911 — каза той. Беше рошав и небръснат. В моите очи изглеждаше направо красив.

— Моля ви, останете тук, докато дойдат — проплаках аз.

— Ще остана — обеща той и лицето му изчезна.