Мъртви в Далас

Отвън се разнесоха нови гласове. Версията на Сара и Поли се разпадаше. Бяха ударили колата ни пред очите на неколцина свидетели. Твърдението им, че са мои сестри, също не се приемаше радушно от тълпата. Освен това, доколкото разбирах, с тях имаше двама мъже от Братството, които далеч не изглеждаха миловидно.

— Ами добре, ние си тръгваме — ядосано рече Поли.

— Никъде няма да ходите — отвърна моят прекрасен рицар. — И без това трябва да им оставите данните от застрахователната си полица.

— Точно така — обади се друг мъжки глас, младежки. — Искате да се измъкнете, за да си спестите разходите по ремонта на колата им. Ами ако са ранени? Не трябва ли да платите и лечението им?

Луна най-после успя да разкопчае колана си и тупна върху тавана на колата, който в момента се намираше на мястото на пода. С ловкост, на която можех само да завиждам, тя провря глава през отворения прозорец и започна да се изтласква навън. Използваше рамото ми за стъпало, но аз дори не гъкнах. Поне едната от двете ни трябваше да се измъкне на свобода.

Луна изпълни успешно задачата си и отвън я посрещнаха радостни възгласи. После я чух да пита:

— Така, кой от вас шофираше?

Намесиха се различни гласове; един твърдеше едно, друг казваше друго, но всички знаеха, че Поли, Сара и двамата им копои са нарушителите, а Луна — жертвата. Пристигна втора кола с членове на Братството, но наоколо имаше толкова много хора, че нямаше начин да бъдем отвлечени просто ей така. Бог да благослови американския минувач и неговото любопитство, помислих си аз. Днес просто преливах от умиление.

Медикът, който ме измъкна от колата, се оказа изключително симпатичен младеж. Казваше се Саласар, според табелката на ревера му.

— Саласар — казах аз просто за да се уверя, че мога да го кажа. Произнесох сричките много старателно.

— Да? — отвърна той и повдигна клепача ми, за да огледа окото. — Сериозно сте пострадали, госпожице.

Понечих да му обясня, че някои от раните ми са отпреди катастрофата, но Луна побърза да ме изпревари:

— Църковният ми календар изхвърча от таблото и я удари по лицето.

— Ето защо не трябва да държите нищо върху таблото, госпожо — обади се носово друг глас.

— Да, господин полицай.

Полицай? Опитах се да обърна глава, но Саласар ме смъмри:

— Не мърдайте, ако обичате. Трябва да ви прегледам.

— Добре — отвърнах. И след секунда добавих: — Полицията тук ли е?

— Да, госпожице. А сега ми кажете къде ви боли?

Преминахме през дълъг списък с въпроси, на повечето от които дори успях да отговоря.

— Ще се оправите, госпожице, но трябва да отведем и двете ви до болницата, просто за да сме сигурни. — Тонът на Саласар не търпеше възражение.

— Ох! — тревожно изпъшках аз. — Няма нужда да ходим до болницата, нали, Луна?

— Разбира се, че има — отвърна възмутено тя. — Трябва да ти направят рентген, миличка. Бузата ти изглежда ужасно.

— Нима? — Чувствах се малко объркана от този обрат на събитията. — Ами добре, щом така смяташ…

— О, да!

Натовариха ме на носилка в линейката, Луна се настани до мен и потеглихме под пронизителния вой на сирената. Последното, което видях, преди Саласар да затвори вратата, бяха Сара и Поли, които говореха с някакъв много висок полицай. И двете изглеждаха ужасно разстроени. Това беше добър знак.

Болница като болница. Луна не се отделяше от мен нито за миг. Когато най-после се озовахме зад една от завесите, за да ми направят още изследвания, тя се обърна към медицинската сестра:

— Кажете на доктор Джоузефъс, че Луна Гарза и сестра й са тук.

Младата афроамериканка в бяла престилка я изгледа подозрително, но кимна и веднага излезе.

— Как го направи? — попитах.

— Кое? Как накарах сестрата да спре да попълва картоните ни? Неслучайно помолих да ни доведат точно в тази болница. Навсякъде си имаме по някого, но нашият човек в тази болница е най-свестен от всички.

— Нашият?

— Нашият. На двойствените.

— Аха. — Говореше за свръхестествените. Нямах търпение да разкажа на Сам за това.

— Аз съм доктор Джоузефъс — каза спокоен глас. Надигнах глава и в полезрението ми се появи слаб мъж с посребрена коса, който, пристъпяйки към мен, дръпна завесата зад гърба си. Върху острия му нос бяха кацнали очила с метални рамки, а през стъклата им втренчено се взираха сини очи.

— Аз съм Луна Гарза, а това е приятелката ми… Мериголд — каза Луна със съвършено чужд глас. Даже я погледнах, за да се уверя, че е същата Луна, с която прекарах последните няколко часа. — Сполетя ни беда при изпълнение на служебния дълг.

Докторът ме изгледа подозрително.

— Тя е достойна за доверието ни — тържествено заяви Луна. Не исках да развалям величието на момента с просташко хихикане, та се наложи да захапя вътрешната страна на бузата си.

— Имаш нужда от рентгенова снимка — заяви докторът, след като прегледа лицето ми и гигантската подутина на коляното. Имах още куп синини и ожулвания, но това бяха единствените ми сериозни травми.

— Значи има нужда от много бърза рентгенова снимка, защото час по-скоро трябва да се измъкнем оттук. По безопасен маршрут. — Тонът й не търпеше възражения.