Мъртви в Далас

Надникнах внимателно в коридора. Да, вратата на Стив беше затворена. Излязох на пръсти от тъмната стая, свърнах вляво и продължих към вратата на храма. Натиснах внимателно бравата и бавно отворих вратата. Прекрачих прага на потъналата в сумрак църква и тръгнах по пътеката. През големите прозорци се процеждаше бледа светлина, която ми помагаше да виждам къде стъпвам и да не се блъскам в пейките.

Точно тогава от другото крило се разнесоха гласове, които ставаха все по-силни. Лампите в храма светнаха. Отскочих светкавично настрана и залегнах под пейките. Влезе семейство с малко момиченце, което се вайкаше, че е пропуснало любимото си телевизионно шоу заради тази тъпа сбирка.

Съдейки по звука, момиченцето получи шляпване по дупето, а баща й занарежда, че е голяма късметлийка, задето ще види с очите си удивително доказателство за божията сила. Че ще види на живо спасението на една грешна душа.

Запитах се дали този баща действително осъзнаваше, че духовният им водач е подготвил за паството си представление, по време на което ще бъдат изгорени на клада двама вампири и поне към единия от тях ще има завързан човек, който ще умре в пламъците заедно с него. Чудех се какво ли щеше да се случи с психиката на малкото момиченце след това „удивително доказателство за божията сила“.

За мое изумление, те подредиха спалните си чували до отсрещната стена на храма и продължиха да си говорят. В това семейство поне комуникацията не куцаше. Освен малкото мрънкало там имаше и още две по-големи деца — момче и момиче, — които се дразнеха един друг като куче и котка. Нищо необичайно.

Чифт малки червени обувки изтрополи покрай моя ред от пейки и изчезна през вратата към крилото на Стив. Запитах се дали групата в кабинета му продължаваше дискусията си.

Няколко секунди по-късно същите тези крачета отново ме подминаха, само че този път доста по-бързо. Интересна работа.

Изчаках още няколко минути, но нищо друго не се случи.

Оттук нататък щяха да прииждат все повече хора. Нямах избор — сега или никога. Измъкнах се изпод пейката и се изправих. Имах късмет, че не гледаха към мен и не видяха откъде точно изникнах. Запътих се енергично към двойната врата в дъното на църквата. По внезапно настъпилото мълчание разбрах, че са ме забелязали.

— Здрасти! — извика майката и се надигна от яркосиния си спален чувал. По безличното й лице се четеше любопитство. — Ти сигурно си от новите членове на Братството. Аз съм Франси Полк, приятно ми е.

— Да — извиках в отговор аз, опитвайки се да звуча весело. — Но сега бързам! Ще говорим по-късно!

Тя тръгна към мен.

— Какво ти се е случило? — попита тя. — Ти… извинявай, но изглеждаш ужасно. Това кръв ли е?

Сведох поглед към блузата си. Имаше няколко малки петънца.

— Паднах — печално отвърнах аз. — Трябва да се прибера вкъщи и да се приведа в ред. Веднага се връщам!

По лицето на Франси Полк се изписа съмнение.

— В кабинета си имам аптечка. Искаш ли да изтичам да я донеса? — попита тя.

Не, Франси Полк, не искам.

— Ами… аз трябва и да се преоблека — отвърнах. Сбърчих нос, за да й покажа колко неприятно би ми било да се разхождам цяла вечер с мръсна блуза.

На вратата, през която копнеех да премина, стоеше друга жена и слушаше разговора ни. Тъмните й очи се стрелкаха между мен и решителната Франси.

— Здрасти, девойче! — каза с лек акцент дребната испанка — свръхестественото същество, и ме прегърна. В нашия край редовно се поздравявахме така и аз веднага я прегърнах в отговор. Тя ме ощипа многозначително.

— Как си? — попитах, грейнала от радост. — Отдавна не сме се виждали.

— Ами, нищо ново при мен — усмихна ми се тя, но в очите й прочетох предупреждение за опасност. Косата й беше много гъста и тъмнокестенява, а не черна, както ми се стори отначало. Изпъстрената й с лунички кожа имаше цвят на млечен карамел. Големите й бели зъби проблясваха в контраст с яркото червило върху плътните й устни. Погледнах надолу към краката й. Носеше червени обувки с равна подметка.

— Искаш ли да ми правиш компания навън? Ще изпуша една цигара — каза тя.

Франси Полк изглеждаше доволна.

— Луна, не виждаш ли, че приятелката ти има нужда от лекар? — обади се тя.

— Да, имаш няколко цицини и синини — огледа ме тя. — Пак ли падна, момиче?

— Ами да. Мама все ми повтаря: Мериголд, стъпваш като слон, дъще!

— Ама и майка ти ги плещи едни — поклати глава тя.

— Знаеш я каква е — свих рамене аз. — Ще ни извиниш ли, Франси?

— Да, вървете — отвърна тя. — Ще се видим по-късно, предполагам.

— Да, разбира се — каза Луна. — Нямам търпение да започнем.

И най-после, с Луна под ръка, аз напуснах ритуалната зала на Братството. Полагах огромни усилия да не куцам, за да не засилвам подозренията на Франси.

— Слава богу — изпъшках аз, щом излязохме отвън.

— Ти веднага усети каква съм — бързо каза тя. — Как разбра?

— Имам приятел, който променя формата си, също като теб.

— Кой е той?

— Не е местен. А и не бих ти казала без негово съгласие.

Тя ме изгледа студено и предишната й дружелюбност се изпари на мига.

— Добре, разбирам — каза. — Защо си тук?

— Длъжна ли съм да ти отговоря?

— Току-що ти спасих задника.