— Съжалявам — смотолевих аз. Той страдаше и на мен наистина ми беше мъчно за него. Но ако беше човек, веднага щях да му кажа, че заслужава да седне на електрическия стол.
— Колко време остава до залез-слънце? — попитах аз, за да запълня неловката тишина.
Годфри нямаше часовник, разбира се. Предположих, че не спи, защото беше твърде стар, а освен това се намираше под земята.
— Около час — отвърна той.
— Моля те, пусни ме. Аз сама ще намеря начин да се измъкна.
— Но ти ще кажеш на вампирите. Те ще атакуват Братството и ще ми попречат да посрещна зората.
— А защо трябва да чакаш зората? — попитах аз, обзета от внезапно раздразнение. — Просто излез навън. Още сега.
Вампирът изглеждаше потресен. Пусна Гейб на земята като чувал с картофи, без дори да го погледне.
— Церемонията е планирана по зазоряване. Ще присъстват и много вярващи — обясни той. — Фарел също ще бъде изведен навън да посрещне слънцето.
— А каква щеше да е моята роля в този театър?
Той сви рамене.
— Сара искаше да види дали вампирите биха заменили един от своите за теб. Стив имаше други планове. Той възнамеряваше да те завърже към Фарел, за да изгориш заедно с него.
Онемях. Но не от идеята, покълнала в главата на Стив Нюлин, а от факта, че според него подобна гледка би се харесала на паството му. Този човек бе по-голям фанатик, отколкото можех да си представя.
— И ти смяташ, че публиката с удоволствие би гледала екзекуцията на млада жена без съд и присъда? Че ще го приемат за нормален религиозен ритуал? Наистина ли смяташ тази шайка убийци за религиозни хора?
По лицето му за пръв път премина сянката на съмнението.
— Това е малко прекалено дори за човеците — съгласи се той. — Но Стив смята, че това би било много съдържателна изява.
— О, да, със сигурност ще е много съдържателна изява, която би звучала така: „Аз съм луд за връзване!“. Знам, че светът е пълен с лоши хора и лоши вампири, но не вярвам, че мнозинството от населението на тази държава, и в частност на щата Тексас, би извлякло поука от подпалването на една невинна млада жена.
Годфри изглеждаше обзет от сериозни съмнения. Очевидно изразявах на глас собствените му мисли. Мисли, които често идваха неканени в главата му, но той предпочиташе да ги пъди оттам.
— Поканили са журналисти — каза той. Почувствах се като невеста, обречена да се омъжи за годеника, когото внезапно е разлюбила. Късно е, дъще, поканите отдавна са изпратени.
— Не се и съмнявам. Но това ще бъде краят на тяхната организация, повярвай ми. Повтарям, ако наистина искаш да кажеш последно „Сбогом“ на света, за да получиш опрощение на греховете си, излез от църквата още сега и застани на моравата отвън. Господ ще те види, обещавам ти. Други свидетели не ти трябват.
Бореше се със себе си, горкичкият. И то упорито.
— Подготвили са бяла мантия за мен. Специално за церемонията — каза той. (Но булчинската рокля е купена, дъще, а църквата — запазена.)
— Много важно! Щом стигнахме до обсъждане на дрехи, значи желанието ти не е достатъчно силно. Обзалагам се, че ще се откажеш в последния момент.
Този път се олях. Веднага съжалих за думите си.
— Ще видиш! — твърдо каза той.
— Изобщо не искам да гледам, ако ще съм завързана за Фарел. Нямам грехове за изкупване и не искам да умирам.
— Кога за последно си ходила на църква? — Предизвикваше ме, гадината.
— Миналата седмица. Взех и причастие, ако искаш да знаеш. — За пръв път през живота си изпитвах истинска радост, че съм отишла на църква. Не бих си позволила да излъжа за подобно нещо.
— Хм… — Годфри изглеждаше смаян.
— Виждаш ли? — Чувствах, че го лишавам от цялото му измъчено величие, но, дявол да го вземе, не ми се умираше на клада. Имах отчаяна нужда от Бил, исках го толкова силно, че се надявах желанието ми да помете капака на ковчега му и да го измъкне оттам. Ех, ако имаше някакъв начин да му изпращам мислите си…
— Хайде — каза Годфри и протегна ръка.
Не исках да му давам възможност да размисли, затова поех ръката му, прекрачих трупа на Гейб и излязох в коридора.
В килията на Фарел цареше зловеща тишина, но честно казано, тръпки ме побиха при мисълта да извикам, за да разбера какво става при тях. Реших, че ако успея да избягам, бих могла да спася и двамата.
Годфри подуши кървавите ми рани и по лицето му се изписа копнеж. Познавах това изражение. Но в него нямаше и следа от похот. Тялото ми изобщо не го вълнуваше. Връзката между кръвта и секса е много силна за всички вампири, затова се почувствах щастливка, че не изглеждам като шестнайсетгодишно девойче. Наведох лицето си към него от чиста любезност. След дълго колебание той облиза струйката кръв от сцепената ми скула. Затвори очи за миг, наслаждавайки се на вкуса й; после се обърна и ме поведе нагоре по стръмното стълбище.
Годфри въведе кода за отваряне на вратата и тя веднага се отвори.
— Живях тук, в дъното на коридора — обясни той с тих като дихание глас.