Мъртви в Далас

Той изрева, отдръпна се назад и покри главата си с ръце. Цялото му същество бълваше гняв, който ме заливаше на талази. Тогава разбрах, че ако можеше, би ме убил, без да го е грижа за последствията. Опитах се да се претърколя на една страна, но той ме притискаше между краката си като в менгеме. Дясната му ръка се сви в юмрук, който ми се стори огромен като канара. С предчувствие за обреченост наблюдавах как пестникът му се спуска към лицето ми и очаквах да потъна в мрак завинаги…

Но това така и не се случи.

Гейб полетя нагоре с разкопчани панталони и провесено навън мъжко достойнство. Юмрукът му увисна насред нищото, а обувките му отчаяно ритаха краката ми.

Някакъв нисък мъж държеше Гейб във въздуха. Даже не точно мъж, а тийнейджър. Древен тийнейджър.

Гърдите и ръцете на голия до кръста рус младеж бяха покрити със сини татуировки. Гейб викаше и се мяташе, но момчето стоеше спокойно, с безизразно лице, докато жертвата му се изтощи напълно. Когато Гейб утихна, хлапакът промени хватката си в мечешка прегръдка и го стисна през кръста като кукла.

Младежът ме погледна хладнокръвно. Блузата и сутиенът ми бяха разкъсани.

— Добре ли си? — неохотно попита той. Спасителят ми изглеждаше някак отегчен. Изправих се на крака, което се оказа доста трудно и ми отне много време. Цялата треперех от емоционалния шок. Застанах очи в очи с момчето и осъзнах, че е висок точно колкото мен. На външен вид изглеждаше на не повече от шестнайсет. На такава възраст беше станал вампир, но преди колко време — нямаше как да знам. Беше по-стар и от Стан, и от Изабел. Говореше ясен английски, но със силен и съвършено непознат акцент. Може би никой вече не говореше на родния му език. Сигурно беше много самотен…

— Ще се оправя — казах. — Благодаря ти. — Опитах се да закопчая няколкото останали на блузата ми копчета, но ръцете ми трепереха неудържимо. Той обаче не проявяваше никакъв интерес към голата ми плът и продължаваше да ме гледа абсолютно безизразно.

— Годфри! — едва чуто рече Гейб. — Годфри, тя се опитваше да избяга.

Годфри го разклати и Гейб незабавно млъкна.

Значи Годфри беше вампирът, когото бях видяла през очите на Бетани. Единствените очи, видели го в „Крилото на прилепа“ през онази вечер. Очите, които останаха затворени завинаги.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попитах аз с тих и спокоен глас.

Бледосините очи на Годфри примигнаха. Не знаеше.

Можех да се обзаложа, че татуировките му бяха направени още приживе. Странни символи, изгубили своя смисъл още преди векове. Всеки учен би дал мило и драго да ги огледа. А аз имах късмета да ги видя напълно безплатно.

— Моля те, изведи ме оттук — казах аз с всичкото достойнство, което успях да събера от наранената си душа. — Те ще ме убият.

— Но ти си вампирски сътрудник — отвърна той. Ококорих се от изненада, опитвайки се да проумея думите му.

— Ами… — колебливо започнах аз, — ти не си ли вампир?

— Утре публично ще изкупя греховете си — каза Годфри. — Утре ще посрещна зората. За пръв път от цяло хилядолетие ще видя слънцето. А после ще видя лицето на Бог.

Ами добре.

— Това е твой избор — казах.

— Да.

— Но не и мой. Аз не искам да умирам. — Хвърлих един поглед към лицето на Гейб, което изглеждаше доста посиняло. Очевидно Годфри го стискаше много по-силно, отколкото трябваше. Чудех се дали да кажа нещо по въпроса.

— Но ти наистина си вампирски сътрудник — повтори Годфри с обвинителен тон и аз отново го погледнах в очите. Не биваше да губя концентрация.

— Влюбена съм — казах.

— Във вампир?

— Да. Бил Комптън.

— Всички вампири са прокълнати. Всички до един трябва да посрещнат слънцето. Ние сме позорно петно върху облика на земята.

— А тези хора — посочих с ръка нагоре, за да поясня, че имам предвид Братството, — тези хора са по-добри, така ли, Годфри?

Вампирът изпадна в неловко положение. Забелязах, че е гладен — хлътнали бузи, бледа като тебешир кожа. Косата му беше толкова наелектризирана, че се вееше около скалпа му, а очите му изглеждаха като сини късчета мрамор на фона на бледото му лице.

— Те поне са човеци, част от замисъла Господен — тихо рече той. — Вампирите са изчадия от ад.

— Но ти прояви към мен по-голяма милост, отколкото този човек. — Този мъртъв човек, осъзнах аз, като погледнах лицето му. Опитах се да запазя самообладание и отново се съсредоточих върху Годфри, от когото зависеше собственото ми оцеляване.

— Но ние смучем кръвта на невинните. — Сините очи на Годфри ме пронизваха.

— Кой е невинен? — Задавах реторичен въпрос. Надявах се да не звуча съвсем като Пилат Понтийски, който попитал: „А какво е истината?“, макар отлично да знаел отговора.

— Ами… децата — отвърна Годфри.

— Значи ти… си пил кръв и от деца? — ахнах аз и покрих устата си с длан.

— Убивал съм деца.

Дълго време не успях да измисля какво да кажа. Годфри стоеше пред мен и ме гледаше тъжно. Дори не съзнаваше, че продължава да стиска в ръце тялото на Гейб.

— Какво те накара да спреш?

— Нищо не може да ме спре. Нищо, освен смъртта.