Мъртви в Далас

Гейб подскочи от изненада и ме изгледа подозрително.

— Да? — чу се дълбок глас от съседната стая. Последва дрънчене на вериги. Сребърни, разбира се. Иначе вампирът отдавна да е изтръгнал вратата от пантите.

— Стан ни изпрати! — провикнах се аз и Гейб веднага ме зашлеви с опакото на ръката си. Главата ми се удари в стената и от гърлото ми се изтръгна нещо средно между писък и стенание.

— Млъквай, кучко! — изрева Гейб. Държеше пистолета насочен срещу Хюго, а електрошоковия — на няколко сантиметра от мен. — Хайде, адвокате, излизай в коридора. И стой далече от мен, чуваш ли?

Хюго, облян в пот, се провря покрай Гейб и излезе отвън. Трудно схващах какво точно се случваше, но забелязах, че Гейб се приближи много близо до Хюго, за да отвори килията на Фарел. И тъкмо когато си мислех, че е достатъчно далече от мен и мога да избягам, той нареди на Хюго да затвори вратата на моята стая и Хюго се подчини, въпреки че клатех глава като обезумяла.

Мисля, че злочестият адвокат дори не ме видя. Беше изцяло погълнат от себе си. Мислите му представляваха пълен хаос, а всичко вътре в него се рушеше. Опитах се да му помогна, давайки на Фарел да разбере, че сме пратеници на Стан, което значително увеличаваше шансовете на Хюго за оцеляване. Но Хюго беше твърде уплашен или твърде обезверен, или твърде засрамен, за да защити собственото си достойнство. Чудех се защо изобщо изпитвам желание да помогна на този предател! Ако не бях държала ръката му и не бях видяла образа на детето му, нямаше да го направя.

— Няма страшно, Хюго — казах. Лицето му се появи за миг в прозорчето — изпито от тревога и бяло като платно — и после изчезна. Чу се отваряне на врата, подрънкване на вериги и накрая резето изщрака.

И така, Гейб прати Хюго в килията на Фарел, без да му мигне окото. Поех дълбоко въздух няколко пъти и взех единия от двата стола — пластмасов, с метални крака, от онези, които се използват на събрания, в класни стаи и в църкви. Държах го като дресьор на лъвове, с краката напред. Друго оръжие нямах. Сетих се за Бил и сърцето ми се сви от мъка. Така ми се искаше брат ми Джейсън да е до мен в този момент. Отдавна не ми се беше случвало да изпитвам нужда от подкрепата му.

Вратата се отвори. Влезе Гейб, с усмивка на лицето. Противна усмивка. Сякаш цялата грозотия в душата му прозираше през устата и очите му. Той действително възнамеряваше да се позабавлява.

— Наистина ли си въобразяваш, че това столче ще те опази? — попита той.

Нямах никакво желание нито да разговарям с него, нито да слушам съскането на змиите в главата му. Заключих съзнанието си и се подготвих за атака.

Държеше електрошоковия пистолет в ръка, а другия — в кобура. Но тъй като се чувстваше господар на положението, прибра и него в кожения калъф, закрепен от лявата страна на колана му. Хвана краката на стола и взе да го клати наляво-надясно.

И в този момент аз се хвърлих напред.

Дойде му като гръм от ясно небе и почти успях да го избутам през вратата, но в последния момент той успя да извърти стола настрана и металните му крака се заклещиха в касата. Гейб опря гръб на отсрещната страна в коридора, задъхан и с пламнало от ярост лице.

— Кучка! — просъска той и отново се хвърли срещу мен, като този път се опита да изтръгне стола от ръцете ми. Но както вече казах — пила съм вампирска кръв, и не му позволих да се докопа нито до стола, нито до мен.

Не видях кога е извадил електрошоковия пистолет от калъфа, но ръката му се плъзна като змия през стола и оръжието докосна рамото ми.

Не изгубих съзнание, както очаквах, но паднах на колене, без да изпускам стола от ръцете си. Докато се опитвах да осъзная какво се случва с мен, той го издърпа рязко измежду пръстите ми и ме блъсна назад.

Нямах сили да мърдам, но все още можех да викам и да стискам здраво крака. И го направих.

— Млъквай! — изкрещя той и започна да ме опипва. Ясно усещах, че предпочита да съм в несвяст. Щеше да му достави удоволствие да ме насилва, докато съм в безсъзнание. Всъщност точно това го възбуждаше най-много от всичко.

— Не обичаш жените си будни, а? — изпъшках аз. — Нали?

Разкъса блузата ми.

От съседната стая се разнесе гласът на Хюго. Пищеше до небесата, сякаш това можеше да помогне. Забих зъби в рамото на Гейб.

Той отново ме нарече кучка; очевидно не можеше да се похвали с богат речник. Вече беше разкопчал панталона си и се опитваше да запретне полата ми. Зарадвах се, че съм я избрала дълга.

— Да не би да те е страх, че ще останат недоволни, ако са в съзнание? — извиках аз. — Пусни ме, махни се от мен! Махни се, махни се, махни се — Най-после успях да раздвижа ръцете си. Вече не ги чувствах напълно парализирани от електрическия заряд. Свих дланите си като чашки, нададох вик и ги стоварих върху ушите му.